Историята: Баща на преходи

И тази лична история искам да започна с няколко предварителни пояснения.

Първо, към настоящия момент от живота си вече не съм изпълнена с омраза към баща си. Нито търся отговори на въпроси като „защо“ например, защото знам, че и той самият не може да ми отговори логично. Напротив. Разбирам го и без думи. Дал ми е това, което е разбирал, и толкова, колкото е могъл, от онова, което е имал. Не го оправдавам. Нито желая да го направя, нито мисля, че някой разумен човек би могъл да оправдае подобно поведение. Отново - просто се опитвам да го разбера. В крайна сметка, ако цял живот не си знаел какво е любов и какво е да обичаш безусловно, няма как да дадеш такава любов на някой друг. Така е отгледан, така е предал нататък. Не търся вина нито в него, нито в тези преди него. Не мисля, че и да търся, това би променило нещо в положителна насока. Но това, което е по моите сили и в моите ръце, е да спра това безумие. Затова този порочен цикъл приключва с новото ми Аз!

Второ, обичам баща си по някакъв мой си начин и ме е грижа за неговото благосъстояние, но въпреки всичко все още не мога да изрека думите „обичам те“ към него. Трудно ми е, нищо, че ми се иска. Не знам, дали сама се саботирам, или още не ми е времето. Вярвам обаче, че една от най-великите форми на любов е тази, с която обичаш врага си (не говоря за стокхолмски синдром, моля). Дълги години го възприемах за свой враг, без да осъзная, че реално съм била враг на себе си. Нали чисто генетично съм 50% от него. Също така смятам, че в другите обикновено и най-много ни дразнят качества, които самите ние притежаваме, но по някаква причина не харесваме. Затова колкото повече се дърпах и скачах срещу него, толкова повече се самонаранявах, но за това по-долу… Знам, че и в баща ми има нещо добро. Дори може би повече от това, което виждам и осъзнавам за момента. Всеки има божествена искрица в себе си, която съдържа доброта и любов. Но не всеки я открива и разпространява в света.

Трето и най-важно, благодарна съм му. И то изключително много, защото именно той с действията си от миналото, а дори и в настоящето, ме научи може би на най-важния урок в този ми живот – прошката. До някаква степен съм благодарна и на себе си, и на съдбата, кармата или както там искате го наречете за това, че имам умението или способността да виждам лошото и от добрата му страна. И все пак не съм казала, че съм му простила на 100%. Не съм сигурна все още кога настъпва този момент, но определено му простих голяма част от миналото. Простих и на много други за това, което са ми сторили. На тях също съм благодарна за уроците, защото в крайна сметка няма нищо случайно, всичко е част от Плана. Но като цяло баща ми беше този, който ме „открехна“ да започна с процеса на истинското, сърдечното, радикалното прощаване. Определено, ако не беше той с неговите действия и бездействия, нямаше да съм човекът, който съм сега, а именно много по-смирена от преди, много по-наблюдателна от преди, много по-осезателна и, най-вече, учеща се да прощава и опитваща се да види и чуждата гледна точка. И да не забравяме, че станах борбена именно заради нещата, през които преминах. Не казвам, че съм станала безгрешна или велика, съвсем не. Смятам, че прошката е най-възвишената форма на божествена любов и то не само на любов към другите, но и на любов към себе си. Какво по-велико от това, да можеш да обичаш тези, които са те наранили (а много често ние нараняваме себе си най-много). Казвала съм го и в други мои постове – човек може много да израстне от собствената си болка, но само ако поиска. Следователно, тези, които най-много ни нараняват, са най-големите ни учители и „добродеятели“ в живота именно защото ни дават тази възможност. Въпросът е, дали имаме очите и съзнанието да го видим, възприемем и желанието да се поучим. Дали моите „учители“ заслужават цялостната прошка на Всевишния, не знам. Не съм аз човекът, който да ги съди. Те имат себе си за това. А и Той ще реши, дали и какво да им прости. Аз мога да съдя само за собствените си действия и думи и да прощавам такива, отправени единствено към мен. Затова и се надявам някой ден, поглеждайки назад, с леко сърце да мога да кажа, че съм простила всичко както на баща си, така и на себе си, така и на всички останали.

Въпреки трудния път благодаря ти, татко, че ми показа най-важния урок в живота…

Вече споменах в предходната ми лична история „Историята: Майка на преходи“, че не знам много за живота на родителите си преди аз да се появя. Знам, че баща ми е бил леко лентяй, не си е падал много по ученето и спазването на правила. Завършил е средно образование в Професионалната гимназия по транспорт в Пловдив, която не помня как се е наричала на времето. Разбира се, следването на висше образование е било вън от листа с нещата, които той е искал да направи. Баща ми е огромен любител на шофирането. Подобно на майка ми, чиято любов беше шиенето, така и превозните средства са може би единствената любов на баща ми (съдейки по грижите полагани по всичките негови превозни средства през годините като коли, автобуси и камиони). В това няма нищо лошо, разбира се. Баща ми е може би единственият шофьор, при когото винаги съм се чувствала в безопасност (с малки изключения).

Колко жени е имал в живота си? Не знам и не ме интересува. Знам само, че аз и майка ми като две от всичките тези жени не бяхме обгрижвани и обичани, както би се предполагало според законовите и културно-традиционните норми на едно общество.

В почти всеки спомен от моето детство присъства майка ми, но в много малко от тях присъства баща ми, като дори смело бих добавила, че над 80% от тях са свързани с негативни преживявания. Като дете много често се е случвало да играя ролята на медиатор между родителите си. Естествено, тогава не разбирах какво точно се случва, осъзнаването дойде на много по-късен етап. След поредната караница между двамата наставаха дни и може би дори седмици, в които те спяха в едно легло, но нито си говореха, нито се поглеждаха. Затова често се случваше да чуя: „иди, кажи на баща си еди-какво си“, „кажи на майка ти еди-що си“, а в същото време те двамата бяха в две отделни стаи на един и същи апартамент. Кой бил прав и кой бил крив в тези ситуации, не знам. Може би и те не знаят…

Що се отнася до насилие от страна на баща ми, той на мен никога не е посягал. Е, може би има едно еднократно пошлапване по дупето от детството ми, но не знам дали и аз не си го бях заслужила тогава. Като цяло обаче имам късмета, че поне това ми е спестил. Също относно до физическо насилие към майка ми си спомням само един инцидент, в който той й удари шамар. Бях само на 7. Смътно си спомням защо се случи това, но със сигурност се караха за нещо преди то да се случи. Като цяло имаше много нередности във взаимоотношенията между родителите ми и, ако започна да разгръщам и разглеждам всеки спомен под микроскоп, със сигурност ще мога да напиша наръчник за токсични взаимоотношения между двама души, които са решили да бъдат заедно. Едно е сигурно обаче – такава среда е изключително нездравословна за отглеждане на дете. Това са част от поредните бележки, които си записвам в моя родителски дневник за нещата, които искам да правя различно от родителите си от деня, в който аз стана майка.

През първите 10-12 години от живота ми често се случваше да стана свидетел и на пиянски истории от страна на баща ми. За щастие, не твърде брутални или поне не мога да се сетя за много такива. Но може би около 70% от спомените ми от този период са свързани с „пияния татко“. Дядо ми, бащата на баща ми, беше алкохолик. Човекът пиеше ракия вместо вода. Въпреки това не беше лош. Аз го помня само с добро, но какво е правил и той на младини, един Бог знае. Факт е обаче, че бе като че ли единственият от семейството на баща ми, който се занимаваше с желание с малката си и единствена внучка и от него винаги съм усещала любов и грижа (с колкото е разполагал, разбира се). Играеше си с мен, учеше ме да пиша буквички и числа. Показваше ми как да правя стойка „свещ“, като по новому направо си ме е учил на йога. Животът му не беше лек. Мисля, че давеше болката и самотата си в пиене, тъй като вечно се крещеше в апартамента на баба ми и дядо ми. Главата ми не го побира за какво толкова крещяха и се караха тези хора. Той не, де. Баба ми и чичо ми бяха гръмогласните. Дядо ми беше тихият пияница. Само след алкохол съм го виждала да се усмихва. Но той и от него си отиде, лека му пръст. Затова и не е учудващо, че и баща ми от рано е залитнал по чашката. Разбира се, в такива ситуации човек винаги има избор – или да стане копие на родителя си, или пълна противоположност. Към ден днешен не мога да нарека баща си алкохолик. Пийва си със сигурност по-често и повече, отколкото бих искала, но като че ли не забелязвам толкова чести моменти като тези от детството ми. Надявам се това не се дължи на факта, че вече не живеем заедно, а че има поне малко проблясък в главата му. Но това си е негово решение и отговорност. Аз със сигурност не съм привърженичка на чашката. В ученическите и студентските ми години често празнувах с чаша в ръка. Но с напредването на годините усещам, че тялото ми отхвърля дори само идеята „да си топна джучката“ по случай празника. И се радвам за това. Колкото повече се чистя от вътрешната мръсотия събрана през годините, толкова повече се чистя и от външната. Пак се отплеснах…

Някъде след края на първото ми десетилетие разбрах, че баща ми си има друга жена. И аз го разбрах по изключително „интересен“ начин. Тогава родителите ми имаха мобифони от онези на Нокия, които чупеха плочките. И тъй като тези джаджи не бяха от такава масова необходимост както днес, те често ги оставяха вкъщи. А аз като любопитно дете обичах да ги разглеждам и да си играя на змия, тетрис и други подобни. Така един ден, докато мобифона на баща ми ми беше в ръцете и аз си разцъквах някаква игра, той получи смс. Прочетох го, не помня какво точно пишеше, но детският ми акъл установи, че татко си има друга жена. По детински реших да отговоря на смс-а, като написах само „крадла на бащи“ и го изпратих. Какво да правиш, наивно дете бях. Наивно, но умно бих казала… Мисля, че беше на следващия ден или може би на същия, когато баща ми дойде при мен да ми обяснява как тази жена му била само приятелка, пък аз нали съм била дете и не съм разбрала правилно… Дори тогава не му повярвах, но си замълчах. Знаех, че не мога да кажа на мама, защото това ще я разстрои, а както вече писах в предната ми лична история, майка ми често изпадаше в емоционални кризи, от които аз се опитвах да я вадя… И така с годините разбрах, че това с тази „просто приятелка“ на баща ми не е било еднократна афера. А нещо, което в смътните ми спомени се равнява на връзка от около 2 години за периода до 12-13-та ми годишнина. Години, в които аз и майка ми празнувахме редица празници сами, защото той все беше „на път по работа“. На възрастта, на която съм сега, осъзнавам, че майка ми най-вероятно е знаела или поне предчувствала за случващото се, но си е мълчала. Може би защото я е било страх да се върне при родителите си, които открито не одобряваха баща ми. Така майка ми сама се беше поставила между чука и наковалнята. Както се казва „каквото си направиш сам, никой не може да ти го направи“. И все пак не я виня. Времената са били такива, мисленето й е било такова. Направила е каквото е могла и разбирала за правилно. Та, аферата на баща ми с тази „само приятелка“ се случи още веднъж, когато бях на около 15-16. След като родителите ми отново се бяха събрали за пореден път (повече информация в предходните лични истории), един не толкова слънчев ден баща ми отново ни напусна като открито си заяви, че той е отново с „нея“. Няма да повтарям пак каква силна омраза и ненавист изпитвах към него заради всичко, но със сигурност ако нямаше нещо вътре в мен, което да ми подсказва кое е добро и кое лошо, може би някой ден щях да избухна и да направя беля на тази „само приятелка“. Никога не съм я виждала, не знам как изглежда, само знам, че се казва Светла и е от същия квартал, в който израснах. Не желая да я знам. Не търся нищо от нея. Тя ще бъде една от многото, които сами ще трябва да се съдят и да търсят прошка от Този горе. Няма безплатен обяд, както се казва. Но стига толкова трибуна за нея.

През годините, в които баща ми ту се появяваше, ту изчезваше, имаше доста месеци, в които не го чувах. Предполагам от гузна съвест и от липса на адекватна връзка с детето си, той не знаеше как да контактува с мен и се страхуваше от това. До ден днешен аз и баща ми не водим особено смислени разговори. Всичко опира до това „как си, какво правиш, добре си ли, работата…“. Телефонни разговори не по-дълги от 5-6 минути, един път в седмицата. Знам, че е загрижен за мен, усещам го в тона и го виждам в поведението му, както и знам, че уменията му са като на новородено що се отнася до начин на комуникация с мен. И все пак оценявам опитите му, колкото и нескопосани да изглеждат. Преди време бях прочела една мисъл, която перифразирам: „Ако не слушаш какво искат да ти кажат децата ти, докато са малки, те няма да искат да ти споделят, когато са големи“. Така е. Не че не искам, просто и аз не знам как. Не усещам връзка между нас. Не и приятелска. Да, сега го уважавам за живота и уроците, които ми е дал. Както писах по-горе, искам да е добре и здрав, но толкова. Какво се случва в неговия личен живот, не искам да знам. Както и не изпитвам нужда да споделям с него каквото и да е от моя личен живот.

След като майка ми почина, останах само с него. Писах вече, че връзката с всичките ми роднини се скъса заедно със смъртта на майка ми и така останах в един апартамент с човека, когото несъзнателно мразех. На онзи етап, когато бях на 21-22, въпреки всичко изживяно, ми звучеше ужасно и нелогично да мразя баща си. Гневях се често на простотиите му, стисках и скърцах със зъби, но съзнанието ми отказваше да признае, че мрази. Тази омраза се беше скрила дълбоко и се беше приютила в същото кътче, в което натиках и болката по загубата на майка ми.

Мина известно време след смъртта на майка ми и баща ми вече имаше в живота си друга жена, към която в началото бях затворена. Не че я отхвърлях, напротив. Исках да знам, че баща ми си има някого и не е сам. Никой не заслужава да е сам, колкото и ужасен да е. Но не беше лесно, особено за мен. Бях изгубила човека, когото най-много обичах, бях принудена да живея с човек, когото мразех, а и сега трябваше да приема непозната в живота си. За мое огромно щастие попаднах на жена с огромно сърце, която въпреки малките дрезки, ме прие с отворени обятия и без да цели да ми стане мащеха, се превърна в моя втора майка. Жена, която през 7-8-те години, в които беше с баща ми, винаги ми е помагала с каквото може. Тя бе и първият човек, на когото се открехнах да изкажа това, което чувствах вътрешно. Отне ми години, за да й открия болките си, но с търпение всичко се случи. За мое огромно съжаление, баща ми започна да й върти същите номера, каквито правеше на майка ми. Не знам, дали защото с годините започна да се вдетинява, но започна да се държи не особено уважително към нея, а по-скоро като към жена, която е длъжна да се грижи за него. Така започна лека-полека да я губи. Колкото и да я обичах обаче и да ми се искаше баща ми най-накрая да се вразуми и да си изгради дом с добър човек до него, аз я посъветвах да го остави. Вълкът козината си мени, но нрава - не. Майка ми направи грешката да се връща постоянно на място, което беше нездравословно за нея, но тази жена имаше шанс да се измъкне и това трябваше да стане, докато е време. Случи се. Процесът на раздяла при тях трае известно време. Не беше от раз. По-скоро беше от типа няколко скарвания, после събирания, докато едно от скарванията не й преля чашата и не се оказа последното. Някъде там измежду техните пререкания, тя ме посъветва да говоря, да си кажа всичко за всичките години мълчание. Така и направих. Това беше може би едно от най-трудните неща, които съм правила в живота си. Изправих се срещу страха да говоря за чувствата си, лице в лице с човека, когото мразех. Треперех, бях на косъм от това да се разплача като малко дете, но започнах да говоря. Казах му всичко, което ми идваше на ум. Нямах подготвен сценарии. Нещата просто излизаха от устата ми. Продължавах да треперя и да говоря. Той определено не очакваше нищо от това, което чуваше. Минаха около 30 минути и тогава просто усетих как не мога повече и излязох от стаята. Влязох в моята и механично и бързо започнах да си събирам необходими неща, за да изляза, тъй като не можех да остана в апартамента с него. Задушавах се. Изстрелях се навън. Звъннах на тогава все още небившата му приятелка и й разказах всичко. Не мисля, че тя очакваше, че ще го направя, но ме подкрепи изцяло. Обикалях из квартала като муха без глава. Говорех по телефона и плачех. След това звъннах на моя приятелка, споделих й на кратко какво се случило и тя по възможно най-бързия начин дойде да ме вземе с колата си. Това бе първият ми разговор с баща ми по въпроса за моите чувства и емоции, събирани, кътани и заглушавани в продължение на над 25 години.

Последва втори разговор с баща ми, около 2 месеца след първия. Тогава помолих все още небившата му приятелка да бъде до мен. Просто да я усещам, че е там, за подкрепа. Беше още по-тежък от предходния. Освен емоциите и думите, които излизаха от мен и от баща ми, за кратко той и приятелката му също влязоха в пререкания. Тогава баща ми ми каза нещо, с което буквално ме закопа. Но преди да стигна до него, да обясня следното: деня, в който майка ми получи перитонит (повече в предходните лични истории), аз звънях многократно до бърза помощ, както държавна така и частна, но никой не се отзоваваше повече от 30 минути, а майка ми буквално се гърчеше на пода. Нямаше към кого друг да се обърна, затова позвъних на баща си, за да го помоля за помощ. Бях на 18. Край на пояснението. Та, думите на баща ми бяха, перифразирам: „щом ме мразиш толкова, защо звънна на мен в деня, в който майка ти умираше, а вместо това не се оправи сама“. В първите няколко секунди не осъзнах какво ми каза, но след по-малко от минута усетих болка в гърдите и в съзнанието ми изникна картина: всичките мои „аз“ на възраст от 7, 10, 12, 15, 18, 21… до този ден, наредени в една колона и баща ми просто ни застреля с един куршум. Просто ей така. С единия тъп въпрос, който ми зададе и който съм сигурна, че не мислеше истински, а просто целеше да ме нарани. И успя. Заридах пред двамата като малко дете с глас. Малко след това напуснах стаята. Това бяха денят и нощта, в които си изплаках очите. На следващия ден не можех да ги отворя. Бяха толкова подути, че нямаше как. Чувствах се убита, мъртва отвътре. Все ми беше тая за живота и за всичко и всички. Бях наистина празна. И това усещане продължи няколко седмици. Бях започнала да водя тези разговори с баща си, тези "преговори" с надеждата и желанието да го променя, да го накарам да прогледне и осъзнае как с действията си наранява околните. Но вместо това той умъртви мен. От гледна точка на днес, точно 1 година след тези разговори, гледам на тях като на моята точка на изгаряне и прераждане от пепелта. Моят феникс се прероди, след като баща ми ме уби със само 1 изречение. Осъзнах, че не мога да променя нито него, нито когото и да било друг. Затова започнах да променям себе си. Също така осъзнавам, че не съм приключила с процеса на прераждане. От тогава започна и съзнателното ми пробуждане. От тогава започнах да живея осъзнато и всеки ден да се уча на нови неща като бебе, опознаващо света за първи път. Именно прошката е едно от новите неща, които прегръщам с две ръце.

Както е казал Ботев: „Пътят е страшен, но славен“. Не ми беше и все още не ми е лесно, но се радвам, че всичко това ми се случи, защото в противен случай все още щях да си живея с омразата в мен, вместо да я адресирам към нейния причинител, и в мен нямаше да има място за вяра, и мир, и любов, и светлина…

П.П. Искам да благодаря на Ваня, Катя, Зори, Йори и Таня – хората, които по един или друг начин бяха част от това пробуждане. Със сигурност има и други, за които в момента не се сещам. Някой от тях може би дори не знаят как точно са ми помогнали в тези трудни моменти, но са го направили дори само с физическото си присъствие. БлагоДаря ви и знайте, че в моите мисли ви желая това добро да ви се връща всеки ден, но най-вече в моментите, в които имате най-много нужда от един лъч светлина и любов. Обичам ви!

***Ако сте стигнали до края на тази лична история, искрено и най-сърдечно Ви БлагоДаря! Със сигурност ще има още лични истории от мен, но засега Ви оставям с Мир, Любов и Светлина.

Автор: Ваня Джонева – Soul Healer

© Всички права запазени.

Снимка: unsplash.com