Историята: Майка на преходи

Искам да започна следната лична история, като предварително изрично и дебело подчертая, че към днешна дата аз изпитвам силна любов и благодарност към майка си за всичко, което е могла да ми даде предвид разбиранията, трудностите и възможностите, които е имала – за материалното, за емоционалното, за духовното и за менталното, както и за всички уроци, които научих и продължавам да уча благодарение на нея. Може да не намирам обяснение за всичко, което е направила или казала, но знам, че в мислите й винаги съм била на първо място. Също така знам, че съм човекът, който съм днес именно заради това как се е стекъл животът ми с всичките му спадове и възходи, богатства и липси, болки и радости… Защото, стига да иска, човекът може да израстне от страданията, както фениксът се преражда от пепелта.

Няма да крия, изпитвам и мъничко тъга. Даже доста. Особено сега пишейки тези редове с насълзени очи в късните часове на нощта. Напускайки ни, майките оставят голяма празнина в нас, независимо що за хора са били и какви грешки са допуснали, запълването на която изисква много работа над и със самите нас. Никой не е готов да се сбогува и няма универсален учебник или книга, които да помогнат на всички ни еднакво и да ни научат как точно става това. Процесът е дълъг и болезнен и понякога може да отнеме цял един живот. Все пак майките са най-първият ни досег до материалния свят, най-първият ни урок, най-първият ни пример за любов (както нейното присъствие, така и нейното отсъствие) и архетипът за жена.

Затова, скъпи патиланци, ценете майките си (а и не само тях), докато ги има. Но и след това. Защото във Вселената няма нищо изгубено - само трансформирано. И помнете, че зад всяка беда, случила се в материалния свят, има висша причина, зародена в духовния (но за това може би повече в някой друг пост). Знам, че душата на моята майка е изпълнила плана така, както е трябвало да бъде, за да мога аз да стигна до тук, както и че продължава да е с мен, където и да отида. Именно заради това не само прощавам, но и благодаря.

Благодаря ти, мамо! Обичам те въпреки и заради всичко…

Както може би вече сте разбрали от предходния ми пост „Историята: Дете на преходи“, моите родители не бяха в много добри взаимоотношения, меко казано, поне не в моя съзнателен живот. Не знам много за живота на майка ми от периода преди да се родя, както и за този на баща ми (но за него ще пиша в друг пост). Знам само, че майка ми и баща ми се запознават във влак чрез обща приятелка и от тогава се вкопчват един в друг или поне майка ми - в баща ми.

Майка ми се ражда в средата на 60-те години в Пловдив в средностатистическо семейство, второ дете с по-голяма сестра. Как точно е отгледана и възпитавана, не ми е особено известно, но съм чувала, че дядо ми е бил доста строг баща. Не съм ставала свидетел на кой знае какви спорове или недоразумения между нея и родителите й, моите баба и дядо, напротив. Изглеждаха доста спокойни и земни хора. Дядо ми и баба ми не показваха много чувствата си (и двамата земни зодии – той дева, тя козирог), но пък за сметка на това бяха стабилни или поне създаваха такова усещане. Но въпреки всичко мисля, че се обичаха. Спомням си как един следобед в апартамента на баба и дядо бяхме само ние тримата. Баба ми правеше нещо в кухненския бокс, а аз и дядо бяхме в трапезарията и изведнъж дядо се обърна към баба с думите: „Фанче (той така я наричаше, въпреки че нейното име е Тинка), дано да умра преди теб, защото иначе няма да го преживея“. Тогава не го разбрах и реагирах остро на това, че той говори за смърт. Но днес, повече от 15 години по-късно, напълно го разбирам. Не е кой знае какво излияние, някой дори би го сметнал за егоистично, но мисля, че това беше начинът, по който дядо ми се опита да изрази любовта си към баба. Силно запечатал се в моето съзнание и единствен спомен за любовно обяснение между двамата и изобщо между мои роднини. И така и стана, той си отиде преди нея, но това е друга история…

Като типичен земен човек, мъж израснал през 20-ти век, с висше икономическо образование и много стремежи, дядо ми е имал мечтата и неговите две дъщери да последват примера му. За негово съжаление обаче нито майка ми, нито сестра й решават да продължат образованието си след 12-13-ти клас (на времето е имало и 13-ти клас, да). Майка ми завършва Професионалната гимназия по облекло „Ана Май“, тогава все още техникум, и дали заради това, че дрехите и шиенето бяха нейната страст, или заради баща ми, не решава да следва. Баща ми нито е бил отличник, нито май се е вясвал много в училище, и може би поради тази причина не беше любимец на дядо ми. Не съм ги виждала да спорят, но и честно казано, не съм ги виждала и да си говорят.

Така една пролет в началото на 90-те се появявам и аз, а няколко месеца преди моята поява се състои сватбата и на моите родители. Нямам много снимки от това време, но и на малкото, които имам от деня на моето изписване от родилното, родителите на майка ми ги няма. Дали са присъствали изобщо, не знам. Смея да мисля, че по-скоро не. Това ме навява на мисълта, че майка ми не е имала кой знае каква подкрепа (а може би дори никаква) от страна на родителите си, когато е взела решението да се омъжи и да роди дете на баща ми. Но както споменах и в предния пост, тези взаимоотношения не ме касаят пряко и не търся отговори на въпроса „защо“, най-малкото защото едва ли някой би могъл да ми обясни адекватно защо всички са се държали като ощипани булки. Моето предположение е – заради егото.

Та, да стигна до същината – майка ми. Тя беше изключително мек, добър, искрен и раздаващ се човек. Имаше и своята тъмна страна, разбира се, но вярвам, че изначалната й същност беше именно такава. Все пак всички се раждаме перфектни и после ни скапват колкото могат и колкото им позволим. :)

Както споменах шиенето беше нейната първа любов. Правеше от нищо-нещо – от стари дънки ми правеше чанти, раници. Шиела ми е официални дрехи. И беше толкова добра, дори може би наивна, че й беше трудно да поиска пари на някого, когато му поправи дреха или му ушие нещо. Раздаваше се и просто очакваше и се надяваше, че и другите ще направят това за нея. И може би това я уби бавно – очакванията и надеждата, че все някога хората ще се поправят и ще покажат добрата си страна. Към днешна дата смея да твърдя от личен опит, че именно очакванията са това, което ни погубва бавно, а може и бързо, но със сигурност ни отнема много от жизнената енергия. Затова вярвам, че трябва разумно да даваме, без да търсим обратно. То все някога ще ни се върне, защото нищо не се губи във Вселената, нали така.

Що се отнася до любовта на майка ми към мен, смятам, че беше безгранична. Както повечето майки и тя е скачала в огъня, за да предпази детето си, будувала е безкрайни нощи, гладувала е, само и само детето й да е добре и да е сито. Дала ми е толкова, колкото е могла и разбирала. Със сигурност това е нещото, което бих искала да взема от нея и да го приложа някой ден, когато и аз имам деца – силния майчински инстинкт и грижа.

Но що се отнася до тъмната страна на майка ми – това със сигурност е нещото, което не бих искала децата ми да видят и усетят от първо лице. Като типичен представител на зодия риби (без да имам за цел да обиждам) майка ми понякога живееше в един неин свят, който аз бих оприличила именно като тъмен. Често подхождаше емоционално, нетрезво и не можеше да чуе или види реалността около себе си. Задълбочена в собствената си болка и неоправдани очаквания, често смяташе, че щом някой не е на нейна страна, значи, първо, не я разбира, и, второ, той е против нея. Това се е случвало както с родителите й, в моментите в които са изразявали неодобрение към поведението на баща ми, така и когато аз пораснах и започнах да изразявам моето лично мнение относно нездравословната връзка между двамата и в частност как тези взаимоотношения се отразяват на нея, а от там и на мен като потърпевшо дете. Това, разбира се, се случи на доста по-късен етап, едва когато вече бях в края на тийнейджърските си години. Преди това тъмната страна на майка ми не е била невидима за мен. Отново в предишния пост загатнах случаите, в които съм била обект на физическо посягане. Не съм била пребивана, за щастие, но със сигурност имаше многократни случаи, в които ми бе посягано без да е била необходима каквото и да била агресия. Отново към днешна дата си го обяснявам като начин, по който майка ми е изкарвала навън напрежението от емоциите, бушуващи в нея, както и от времето, в което се случва всичко това. А именно време, в което да набиеш детето си е било приемано за нормално и част от възпитанието. Не я оправдавам, просто я разбирам.

Истината е, че допреди 2 години аз самата не знаех, не осъзнавах изобщо, че майка ми се е държала неправилно спрямо мен. Тогава по време на една от терапиите, на които се бях подложила, ми препоръчаха книга на име „Отровните родители“. Не много голяма, не беше повече от 300 страници, но ми отне повече от 300 дни, за да я прочета до края. И причината за това беше именно защото открих себе си в някои от дадените примери в нея – как родителите съсипват децата си като ги малтретират психически и/или физически и как това се отразява на съответните деца, когато са вече в зряла възраст. Иронията беше, че започнах да я чета заради баща си, а когато я приключих, вече знаех, че той не е единственият, който ме е сбъркал. Години наред винях само него за болките и нещастието си, а накрая осъзнах, че човекът, когото най-много обичах на този свят, споделя вината заедно с него. Шокът беше голям. Страниците се нижеха бавно. Сълзите капеха още преди да започна да чета поредната глава от книгата. Имаше вечери, в които само като погледнех към книгата и започвах да плача и нямах сили да я отворя. Не съм сигурна, дали ще мога да я прочета отново, но съм сигурна, че това беше едно от нещата, които започнаха да преобръща съзнанието ми и да го трансформира. Истината е грозна и страшна, но и болезнено необходима.

Да се върна на майка ми… Физическите нападки от нейна страна спряха, когато станах на около 12-13 и когато напуснахме баща ми за първи път и се преместихме да живеем при родителите й. За щастие тя повече не ми посегна след това, може би защото вече бях голяма. Но тогава се започна или по-скоро зачестиха нейните емоционални кризи, заради които аз се превърнах в неин родител. Дни и нощи, в които аз трябваше да й обяснявам, че дори и само две ние можем да се справим сами, че щом той не е с нея, това не значи, че тя не става за обичане, че животът не приключва с една раздяла…Общо взето неща, на които би трябвало тя на мен да учи, а не обратното. Питах я, дали няма да подаде молба за развод, но тя никога не го видя това като опция. Казваше, че го обича и бил любовта на живота й. Но за мен това не бе и не е любов. Любовта не унищожава, тя изгражда. Любовта не убива, от нея се ражда. Имах силно чувство и разбиране за това, какво е любовта още тогава, въпреки че нямах нагледен пример, но мен животът винаги ме е учил по обратния ред – с примери какво не е… До момента казах, че аз съм се родила при тези родители, за да науча определени уроци в този живот и да израсна от тях, но смятам, че и аз съм се родила НА тези родители, за да ги науча и тях на определи неща. Дали съм успяла, те трябва да решат. И все пак се опитах да науча майка си да се цени и да разбере какво е истинска любов. Не успях. Опитах се да науча и баща си на това, кое е правилно и кое грешно и, че трябва да даваш, не само да взимаш. Пак не успях. Но тогава разбрах, че битките, уроците, които съм опитвала да им дам, всъщност са били и за мен самата. Не мога да променя другите, но мога да променя себе си, най-малкото за да не повтарям техните грешки… Пак се отплеснах…

Когато станах на 19, малко преди абитуриентския ми бал, майка ми получи перитонит като следствие от стрес и неправилен начин на живот, тъй като освен че пушеше, тя не се хранеше редовно и правилно. Оперираха я и аз мислех, че се е приключило. Но няколко дни преди бала ми майка ми съобщи, че отново ще трябва да я оперират, като тя е помолила това да стане след като мине завършването ми. След като я попитах защо се налага втора операция, тя ми отвърна, че било просто за да я „доизчистят от перитонита“. Не разбирах от медицина, но се усъмних. Вътрешен глас ми нашепна „рак“ и попитах майка си, дали не ме лъже и не крие нещо от мен. Тя отвърна, че няма за какво да се тревожа… Няколко седмици след бала ми, беше втората операция на майка ми. 24 часа след нея, тя получи усложнения и пропадане на далака, поради което се наложи трета операция. След нея майка ми имаше нужда от преливане на кръв. Така един ден, когато баща ми разговаряше по телефона с негова позната лаборантка, която молеше за съдействие, за да набавим кръвни донори, в процеса на разговора той й каза, че майка ми е оперирана от рак на стомаха и аз така разбрах за истинската диагноза. Не съм сигурна какво изпитах, но знам, че цялото ми същество замръзна. Определено това не бе най-добрият начин, по който да го разбера, но баща ми не е от най-деликатните хора, както сами може да си представите…

Мина възстановителният период, майка ми се подобри, на мен ми каза, че ракът е доброкачествен и няма нужда от химиотерапия. Успокоих се, но въпреки това всяка вечер си лягах с молитва. Никога не се бях молила, дори не знаех как, но заспивах с думите: „Моля те, Боже, нека майка ми живее още поне 10 години“. Молитвата ми бе чута донякъде. Две години по-късно, когато аз, майка ми и баща ми вече живеехме заедно в мечтания от нея апартамент (повече детайли в първия пост), диагнозата се върна.

Лятото на 2011 година аз прекарах в работа на българското Черноморие като повечето млади хора. Всеки един ден от тези 3 месеца аз прекарвах в едночасови разговори с майка ми, в които просто си говорехме като приятелки. Това е един от най-любимите ми спомени, който ми остана. Всичко беше добре, докато не дойде август и тонът на майка ми бавно се промени. Първоначално не отдадох много голямо значение, но вътрешният ми глас ми подсказваше, че нещо не е наред. Прибрах се на 10-ти септември, баща ми ме взе от автогарата в Пловдив и ме закара директно в болницата, за да я видя. Спомням си, че часовете за свиждане бяха минали и трябваше да се молим на една сестра да ме пусне, защото не бях виждала майка си от 3 месеца. Влязох. Догади ми се от миризмата в отделението. Всичко смърдеше на белина. Видях се с майка ми и тя ме увери, че докторите я държали само превантивно. Излъга ме. В 20 часа същата вечер тя ни звънна, да ни съобщи, че след час ще я вкарат в операционната. Не искам да си представям какъв страх е изпитала. С баща ми взехме баба ми от тях (която горката също си нямаше на идея, че майка ми някога е била диагностицирана с рак, защото майка ми криеше от нея под претекст да не я притеснява) и тръгнахме за болницата. Докторите казаха, че операцията не трябва да отнеме повече от час и половина. Реално обаче продължи над 3 часа. Когато хирургът излезе вече беше след полунощ на 11-ти септември, баща ми се затича към него и аз чух единствено думите: „много съжалявам“. В този момент цялото ми тяло се разтресе, обля ме студена пот и имах чувството, че времето спря. Знаех, че или майка ми е починала на операционната маса, или това се очаква да стане скоро. Докторът каза, че нищо не може да се направи повече, че не й остава много време и че грешката била, защото майка ми отказала да се подложи на химиотерапия след първата диагноза… Тогава разбрах, че майка ми отново ме е излъгала. Открих, че още първия път ракът е бил злокачествен. Научих го отново по не особено деликатен начин, а по-скоро шоково. Не я виня вече. Знам, че сигурно е била изпълнена с много страх, за да откаже лечение и да се преструва всеки ден, че всичко вече е минало, знаейки, че голямото зло тепърва предстои …

Не си спомням колко дни майка ми стоя в болницата и кога и как я прибрахме. Всичко ми се сливаше. Тогава с баща ми започнахме да търсим всякакви решения – конвенционални или не, нямаше значение, хващахме се за всяка идея като удавници за сламка, колкото и налудничава да беше. Ходихме по врачки, ходжи, до манастири, търсихме мненията на най-различни доктори, звъняхме на българин в Австрия открил лек против рак, който обаче толкова беше обиден на България, че не му помогнала с патента, че отказал повече да лекува хора… Тогава научихме, че имало доктор в друга пловдивска болница, който щял да оперира майка ми с надеждата, че това можело да помогне. Всички се съгласихме и майка ми отново беше под ножа. Но и това не помогна. Не знам, дали не навреди повече дори. Тогава за първи път се отключих да кажа на майка си и изобщо на някого думите "обичам те". Повтарях ги всеки ден, защото изпитвах страх, че не ми остава много време с мама. Опитвах се да наваксам изгубеното време през годините, в които смятах тези думи за слабост… Междувременно бях започнала да чета медицинска литература относно онкозаболяванията на всички езици, който знаех, както и на руски. Превеждах си сама – изречение по изречение, с надеждата, че ще открия нещо. И намерих. Открих, че в Русия се прилагат терапии с огромни дози витамин С, инжектиран венозно, който води до свиване на раковите клетки. Но не открих място в България, където да се прилага такова лечение, поне не тогава или поне аз не успях…

Дойде ноември и прибрахме майка ми вкъщи. Всеки ден аз продължавах да чета специализирана литература с надежда, а майка ми все повече се топеше. Спомням си как вечер двете се държахме за ръка, без да си говорим. И двете знаейки какво предстои, но изплашени да го кажем на глас. В един момент започна да говори несвързано, да отговаря на въпроси, които не бях задала. Наехме жена от специализирано заведение за болни, умиращи хора оставени от близките си в последните им мигове, която идваше вкъщи през уикендите да ни помага. Не можех да оставя майка си в такъв дом, не и знаейки, че всеки един ден може да й е последен. Тогава жената ни каза, че щом се стигне до неадекватно поведение и повръщане на кафява течност, значи дните са преброени. Така и стана.

На сутринта на 7-ми декември 2011 г. видях майка си за последен път. Толкова беше променена - дори смея да твърдя, че майка ми вече я нямаше, въпреки че тялото й продължаваше да диша. Тялото й - кожа и кости, лицето - изпито, очите - празни. Явно шокът е бил изписан на лицето ми, щом баща ми, виждайки ме, ми каза повече да не влизам в стаята. Излязох и отидох на лекции. Вечерта, когато се прибрах, малко след 20 ч. баща ми ми съобщи, че майка ми вече я няма. Не знам как се почувствах тогава. Знам, че дойдоха много хора да ми изкажат съболезнования и вечерта ми се стори като цяла вечност. Всичко мина като на сън. 2 дни по-късно беше погребението. Държах се, не плаках много през тези дни, докато не отидохме на гробищата. Не можех да изляза от колата. Тялото ми се вкочени и благодаря на баща ми, че не ме насили, а напротив – помоли ме да остана в колата и да не излизам. Плаках много и с глас. Видях как покрай мен мина катафалката и продължавах да плача. Чух, че майка ми не приличала на себе си, че не можели да я разпознаят и благодаря на баща ми и на всичките сили, който ме накараха да остана в колата, защото споменът на майка ми в ковчег щеше да ме преследва до живот. Вместо него, за щастие, ми остана този от деня, в който аз заминах да работя на Черноморието - мама ме изпрати до колата, която ме взе. Прегърнахме се, целунах я по бузата, мека и нежна, и си казахме "довиждане". Реших, че искам това да е последният ми спомен с мама - тогава, когато тя все още беше на крака и здрава (поне привидно), когато ми се усмихна и знаехме, че ще се видим отново след известно време. Ще се видим отново някой ден, знам...

Последващите месеци след смъртта на майка ми се заринах от работа само за да не остана сама и вкъщи. Ходех на лекции, записах се в студентска организация, която ме поддържаше доста заета, запознах се с много нови хора, ходех на стаж… Прибирах се в нас само за да се изкъпя и да спя, като с месеци сънят ми беше не повече от 5-6 часа на денонощие (докато преди нормален съм за мен бе около 9). Не можех да остана сама, не исках. Знаех, че спомените и болката ще ме връхлетят. Така ги заключих дълбоко в себе си заедно с емоциите от моето детство. Натъпках ги в най-тъмната и дълбока част на душата си и ги зазидах със смес от стомана и бетон. Почти никой не разбра през какво преминавах. А тези, които знаеха за майка ми, ми се възхищаваха колко мъжко момиче съм и не съм показвала емоциите си. Всичко беше привидно наред, докато няколко години по-късно всички тези емоции и чувства като страх, гняв, болка и тъга не започнаха да излизат сами под формата на паник атаки. Първоначално кратки, редки и предизвикани от стресови ситуации, в последствие обаче станаха част от ежедневието ми – чести, продължителни и идваха без видима реална заплаха и причина. Бях се докарала до пълно изтощение, което доведе до срив в системата...

*Ако сте стигнали до края на тази история, сърдечно Ви БлагоДаря! Повече за баща ми и за паник атаките в други постове.

Мир, Любов и Светлина

Автор: Ваня Джонева – Soul Healer

© Всички права запазени.

Снимка: unsplash.com