Модерната приказка с г-жа Самота: За свободния избор и последния шанс

Историята на една душа, нейния свободен избор и последния ѝ шанс.

Бележка: Скъпи патиланецо, тази приказка е омесена с 2 супени лъжици приказен прашец и 1 щипка действителни събития.

Препоръка: Консумирай живота с повишена доза осъзнатост, защото никога не се знае кога ни се дава последна възможност за промяна…

Есента на 1988-ма година

Септември, 1988г., Пловдив.

Нина отвори пощенската кутия и видя бял плик. Стомахът ѝ се сви. Развълнува се. Нима той ѝ бе отговорил на писмото? Нима Краси бе склонил да се свърже с нея? Тя взе плика и прочете: „Върнато поради некоректен адрес или име на получателя.“ Не бе той… Бе нейното последно писмо до него. Нина се бе заклела, че това ще е последният път, в който ще се опита да се свърже с него и после „каквото сабя покаже“. А той дори не го бе получил…

Заключи пощенската кутия и излезе през входната врата. Седна на стълбите пред входа и се загледа с празен поглед. Лятото си отиваше и отстъпваше място на есента, която пристъпяше с горди стъпки и завземаше всичко по петите си. Вместо с пъстроцветни цветя, градинките в Пловдив вече бяха боядисани в цветовете на оранжево-червени родопски килими. Короните на дърветата оредяваха с всеки изминал ден. Падналите листа се надбягваха с вятъра, а катериците и градските птици се приготвяха да се сгушат в зимните си къщички. Всичко бе оцветено в багрите на този така тъжен сезон, напомнящ, че за пореден път трябва да пуснем това, което не ни принадлежи.

Две листа се откъснаха от черешата пред блока и полетяха към земята така, както се откъснаха и поредните две сълзи от очите на Нина и се търколиха по румените ѝ страни. Сърцето ѝ бе наранено и огорчено, а умът ѝ се бе превърнал в поле на битка между тъга и гняв, безсилие и непокорство. За пореден път се чувстваше забравена и сама. Съвсем сама. Около себе си долавяше единствено присъствието на самотата.

Въпреки всичко в живота на Нина не липсваха ухажори. Все се намираше някое момче, което да спре погледа си върху нея, да я почерпи една лимонада, да я покани на танц… И имаше защо. Тя беше красива, млада дама, с лунички като звезди по лицето и очи като маслини, в началото на двайсетте си години, която просто искаше да обича и да бъде обичана. Едно от любимите ѝ неща бе да е сред хора, въпреки че понякога сред тях се чувстваше най-самотна. Обичаше и вниманието, което ѝ отдаваха, но като че ли очите ѝ все се спираха на най-неподходящите. Последните 4 години от живота ѝ се бяха превърнали в непрекъсната надпревара между любовни трепети и разочарование и сякаш всяко състезание завършваше с победа в полза на втория опонент.

***

Зимата на 1984-та година

Декември, 1984г., Пловдив.

Нина и нейната приятелка от училище, Васка, тичаха през коридорите на Централната гара в Пловдив. В 09:30 ч. от 1-ви перон потегляше влака за София. Часът бе 09:29. Двете момичета имаха точно една минута да открият влака и да се качат.

Излизайки от сградата, пред тях се откри влакът на 1-ви перон. В този момент машинистът нададе звуков сигнал и колелата на влака се задвижиха. Момичетата нямаха време. Трябваше час по-скоро да се качат или техните приятели отиваха на обиколка в столицата без тях. Отново се затичаха. В последния момент успяха да се хванат за парапета на една отворена врата на влака и да се изкачат по металните стъпала. Запъхтени и невярващи, щом се озоваха в коридора на вече движещия се влак, Нина и Васка изпаднаха в истеричен смях.

- Оле, боже… Оле, божке… Не мога да повярвам, че успяхме… - каза Нина, останала без дъх.

- Ох, да… За една бройка да си останем тук… Хайде, ела да намерим останалите. – отговори Васка.

Двете се придвижиха 2 вагона назад и най-накрая откриха купето, в което се намираха техните 4-ма приятели.

- Хайде бе, момичета, какво стана? За малко да тръгнем без вас… - засмя се Момчил, един от техните приятели.

- Ужас, Момчиле! Не питай дори… Ох, едва дишам… - отвърна Васка.

- Няма значение, важното е, че сте тук. Влизайте, момичета. – включи се Анна.

В купето за 8 човека вместо 4-ма двете момичета завариха 6 души – 4-мата приятели на Васка и Нина и още 2 момчета, които Нина виждаше за първи път. Двете момичета започнаха да се поздравяват с останалите в купето.

- Нина, запознай се с още едни двама наши приятели, които по някаква случайност също са тръгнали за София в този ден и час. – започна Никола, друг от 4-мата приятели. – Това са Данчо и Петко.

- Здравейте, приятно ми е. – отвърна Нина леко срамежливо.

Това бе началото на зимата през 84-та година, годината на дипломирането на Нина от Техникума по текстил. Това бе зимата, в която Нина срещна Данчо за първи път и тя имаше неблагоразумието да спре погледа си на човека, който щеше да ѝ покаже какво значи студ…

***

Нина се влюби почти веднага в Данчо. Той бе момче на нейните години (и двамата навършваха 19 през тази година), синеок, с тъмна, къдрава коса, изживяващ се като любител китарист и центъра на компанията, който не обичаше да мисли и да прави каквито и да било планове за бъдещето. И това беше първият знак, който Нина реши да пренебрегне…

Още същата година Нина и Данчо станаха двойка и в началото всичко бе красиво. До момента, в който тя не опозна истинското му лице и неговото семейство, а нейният собствен баща, Любо, не въстана против техните взаимоотношения.

- Той е лентяй! Без каквито и да било обноски и планове за бъдещето… няма намерение да се изучи дори… Как ще я гледа? Какво ще ѝ даде?... По цял ден само хайманосва с приятели!... – гневеше се Любо пред жена си, Татяна, майката на Нина. – Но какво ли се учудвам… Каквито родителите, такова и детето им…

Любомир бе строг, но любящ и грижовен баща, който искаше най-доброто за дъщеря си. Любо бе икономист по образование, по професия бе директор на почивна станция хижа Здравец и горд член на БКП. Той не смяташе, че семейството на Данчо може да даде нещо съществено на неговото дете.

Родителите на Данчо наистина бяха прости хора, дошли от близко село в града, когато Данчо все още бил ученик. И двамата бяха неизучени (както се изразяваше бащата на Нина) и вършеха проста работа – майка му бе чистачка, а баща му - общ строителен работник. Може да се каже, че те бяха хора без мечти и стремежи, живеещи ден за ден. Точно какъвто бе и синът им.

Времето минаваше, сезоните се смениха, а взаимоотношенията между Нина и Данчо ставаха все по-трудни и то не само заради различията в социалния статус и разбиранията на родителите им. Нина бе момиче, търсещо любов и грижа, което живееше в свой собствен свят на красиви и сбъднати мечти, докато Данчо бе по-простичък човек, търсещ приятели за забавления и компания на маса. Нина пренебрегваше все повече знаци като например честите изчезвания на Данчо без да се обажда, запоите му с приятели и дори един-два случая, в които той буквално я бе изгонил. Естествено след това я потърси отново... Нина като че ли се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Когато беше в добро настроение, Данчо ѝ казваше точните неща, които нейната нежна душевност искаше да чуе. Но все повече зачестяваха случаите, в които я караше да се чувства объркана и неразбрана. И тя все по-често чувстваше, че най-добра приятелка ѝ е станала самотата. За едно беше права Нина и това бе, че неотлъчно до нея наистина вървеше Самотата.

***

- Не се отказва, а? – Любов се обърна към г-жа Самота.

- Не, ни най-малко. Хванала се е за това момче и толкоз. – отговори г-жа Самота.

Любов и г-жа Самота се появиха от космичното безвремие и застанаха в единия ъгъл на стаята, в близост до Нина, която отново твореше нещо на шивашката си машина. Нина имаше невероятен талант и създаваше истински творби от текстил. Или както се казва - знаеше как да направи от нищо – нещо. Шиенето ѝ помагаше да се откъсва от грозната реалност. Забравяше за околните, за болките си и просто се потапяше в процеса на творение.

- Има още един шанс за нея. Последен. Ако и него пренебрегне, не мисля, че ще мога повече да се намеся. – започна отново Любов.

- Какво да ги правиш. Души… Тази май е дошла да учи доста сериозен урок. – отвърна г-жа Самота. – Колкото повече време минава, толкова по-често ме извиква в съзнанието си и не мога да си тръгна.

- Да, предполагам. А мен все ме търси другаде. Все ме дири в хората, вместо да ме потърси вътре, в себе си. Хората често раждат клишета като: „Истината е скрита вътре в нас“, но колко ли пъти наистина се замислят над значението на тези думи... – каза Любов.

- Абе… Аз малко виня сестра ти, Надежда. Тя като влезе във филма на нечия душа и гледай после какво става… Все на надежда го карат, а забравят за теб, за Вяра… И естествено накрая самотата излиза виновна за всичко… - намръщи се г-жа Самота.

- Айде сега, Надежда… Знаеш, че и тя се намесва само когато от Астрала ѝ кажат. Никой от Астрала не може да се меси в земния живот на една душа, ако не е заложено в рождения ѝ план или съответната душа не ни повика... – продължи Любов.

- Знам, знам… Знам. Но и на мен не ми е леко да ги гледам така, въпреки че това ми е работата – да ги накарам да изпитат самотата, за да може да преоткрият творчеството, любовта…

- Или не. – Любов прекъсна г-жа Самота.

- Моля? – попита г-жа Самота.

- Да преоткрият любовта или не. – обясни Любов. – Свободният избор дава на душите правото да сторят нещо или не, на бъдат някой или не… Те решават. Дали ще прекарат живота си с мен, с теб или с г-н Вдъхновение, е техен собствен избор – на душите.

- Да, да, така е. Отново си права. – съгласи се Самотата.

- Така е и аз съм съгласен. – усмихна се и г-н Вдъхновение, който се бе надвесил над Ниневата глава, докато тя шиеше ли, шиеше…

***

Пролетта на 1985-та година.

Май, 1985г., Пловдив.

През пролетта на 85-та година Нина изживя първото си голямо разочарование от Данчо или по-точно първото си осъзнато и признато разочарование. Той отново бе забегнал някъде с приятели и я бе оставил в пълно недоумение какво се случва между тях.

Въпреки че вътрешно Нина изживяваше случващото се много тежко и поради тази причина г-жа Самота стоеше неотлъчно до нея, Нина си бе обещала да продължи живота си напред и да не мисли повече за Данчо.

След като минаха няколко седмици в изолация, Нина най-накрая започна отново да се среща с приятели. При едно от тези излизания, тя се запозна с Красимир – Краси. Красиво и талантливо като нея момче, брат на нейна съученичка от техникума. На външен вид Краси бе пълна противоположност на Данчо – докато Данчо бе синеок и тъмнокос, Краси бе с очи с цвят на есенен кестен и коса светла като на Малкия принц.

Към момента на това запознанство Краси отбиваше своята 2-годишна военна служба към Военното поделение в Сливен и се бе прибрал за една седмица около Великденските празници. По стечение на обстоятелствата стана ясно, че Краси и Данчо се познават. Двамата бяха заедно в поделението в Сливен. Разбира се, това не попречи на Краси да остави сърцето си при Нина.

***

Лятото на 1985-та година.

Август, 1985г., Пловдив.

- Нина имаш писмо от Военното поделението в Сливен. – каза майка ѝ, Татяна, и ѝ подаде плика. – Дано не е от онзи Данчо, че баща ти пак ще побеснее…

- Едва ли е от него, мамо. Той ме забрави вече… - отвърна Нина.

- Не знам, дали той те е забравил, но е по-важно ти да си го избиеш от главата. – продължи майка й, след което се захвана с домакинската работа.

Лятото бе в разгара си. Слънцето грееше с пълна сила, а хората се радваха да дългите дни. Нина отвори писмото. В него имаше два листа малък формат на редове, от онези – ученическите тетрадки. Три от страниците бяха изписани с червен химикал:

Здравей, Нина,

Днес реших да ти напиша тези няколко реда… Нина, искам да ти направя едно признание. Още от първия път, в който се срещнахме, не знам ти дали разбра, но ти на мен много ми хареса и затова реших да ти напиша това писмо. Харесвам всичките ти черти и имам сериозни намерения към теб. Мислех това да ти го кажа още когато бяхме заедно, но не ми достигнаха сили. Все си мислех, че ако ти бях предложил, щеше да си мислиш, че искам да ви скарам двамата с Данчо… Аз нямам такива намерения. Знам, че той беше решил доста отдавна да прекратите взаимоотношенията си. Ако си мислиш, че искам да те мамя, лъжеш се. Намеренията ми са наистина сериозни, както писах по-горе.

Ти не ме познаваш много добре, Нина, почти изобщо, но аз те познавам. Много момичета са се опитвали да ме лъжат досега, но имам нюх да разпознавам лъжата. В теб обаче видях, че ти си сериозен човек и не бих те лъгал. Бих искал ти и аз да бъдем откровени един с друг.

Нина, аз нямам друго какво да добавя за момента. Моля те само помисли над думите ми и ще очаквам отговор от теб. Какво мислиш за мен и дали би искала да сме заедно.

Красимир Николаев Ангелов

24.07.1985г.

ВП гр. Сливен

П.С. Довиждане, Нина, и чакам отговор с най-голямо нетърпение.

Нина препрочиташе редовете отново и отново. Спомни си кой бе Краси. Спомни си усмивката му и големите очи, с които я гледаше. Но някак не бе очаквала, че той има такива чувства към нея. Това писмо едновременно накара сърцето й да забие, но и да се свие. Тя все още преживяваше раздялата с Данчо. Беше се опитвала няколко пъти да се свърже с него в същото това Военно Поделение Сливен, но той или не получаваше писмата ѝ, или просто не отговаряше на тях.

Тя взе лист и химикал и се опита да отговори на писмото на Краси, но не знаеше какво да му напише. Думите му я вълнуваха. Та как няма? Всяка жена обича да бъде харесвана и ухажвана, но Нина просто се бе свила в черупката си и се раздираше между желанието да обича отново и това да се предпази от повторна грешка. Не вярваше, че сърцето ѝ ще може да преживее още едно такова разочарование (ах, ако знаеше тя колко много щеше да понесе сърцето ѝ през този ѝ земен път…). Затова предпочиташе да стои на страна от хората или по-точно от мъжете.

Грабна отново химикала и започна да пише: „Здравей, Краси…“ Ръката ѝ се разтрепери. В главата ѝ бе пълна каша. Не искаше да го обиди, нито да го нарани. Усещаше, че има нужда от някого, на когото да се довери, с когото да може да споделя, но можеше ли на него? Имаше ли право хем да го придърпва, хем да го отблъсква? Не, не, не биваше да му дава напразни надежди. Тя самата не знаеше какво иска и какво може да му даде, затова върна листа и химикалката по местата им и взе решение да си даде време да помисли, преди да му отговори на писмото.

***

Вече бе началото на септември. Нина все още не бе чула от Данчо, но да му се не види, съзнанието ѝ все се блъскаше в спомени за него. Все пак тя не бе забравила и писмото на Краси и може би бе крайно време да му отговори. Човекът я чакаше. И все пак тя имаше нужда от още време, в което да може да забрави за Данчо. Затова реши да подходи честно и дипломатично в отговора си – нито да му дава надежди, нито да го отблъсне (Патиланецът би си казал, че това е некоректно. Но кои сме ние, патиланецо, че да съдим другите? Та ние самите сме едни грешници, патили - недоизпатили - всеки заблуден по своему и водещ битка със собствените си нездравословни зависимости и навици...)

Нина отново взе лист и химикал и написа:

Здравей, Краси,

Извинявай за твърде късния отговор, но имах нужда да помисля над думите ти. Благодаря ти за тях. Накараха ме да се почувствам една идея по-добре. Вярвам ти, поне до колкото мога, и разбирам как се чувстваш.

Виж, Краси, не мога да ти дам каквото и да е обещание към момента. Смятам, че това, за което си ми писал не е нещо, което да се обсъди и реши с писма. По-добре би било да се срещнем и да го обсъдим лично. Също така знаеш положението ми. С Данчо се разделихме преди време и то по не много красив начин. Малко ме накара да се разочаровам и да изгубя надежда в момчетата. И че има такива с чисти намерения…

Не искам да ти давам обещания, Краси. Не знам дали съм готова да се доверя отново.

Желая бързо минаване на службата и скоро да се видим.

Нина Веселинова

06.09.1985г.

Пловдив

След това взе един плик, пъхна листа хартия вътре, запечата го и тръгна към пощенския офис, за да го изпрати. Реши, че повече няма да го мисли. Каквото – такова.

***

Есента на 1985-та година.

Октомври, 1985г., Пловдив.

Нина провери пощенската кутия и този път имаше писмо от ВП гр. Сливен. Интересното бе, че вече дори не очакваше, че може да е от Данчо, а знаеше, че е от Краси. Вече бе краят на октомври и есента лека-полека си отиваше. Тя отвори плика и да, беше почерка на Краси:

Здравей, Нина,

Благодаря ти, че ми писа. Не си закъсняла с отговора си – „по-добре късно, отколкото никога“, се пееше в една песен. Радвам се, че ме разбираш и ми вярваш. Аз също те разбирам и знам, че докато ние мъжете по-лесно преживяваме отрицателните емоции (поне външно), то вие жените имате нужда от повече време. Но да умееш да се пребориш със себе си и това, което те мъчи, вече е сила. Вътрешното „Аз“ на човека е опасен противник. Той използва ловко най-коварни похвати в борбата, добре познава слабите им места и атакува именно тях. Но колкото и труден да е този противник, той е победим, стига да не му позволиш да се съюзи с отчаянието. Но тук вече се отклоних от темата…

Съгласен съм с твоето мнение, че хартията и химикалката не могат да доведат отношенията ни до това положение, до което аз бих искал. Бих искал да се видим, но това засега е невъзможно, Нина. Аз не мога да дойда в близките дни, а и ти да дойдеш, не се знае, дали ние ще сме в поделението. Сега дойдоха нови войници и често излизаме „по тревога“, за да могат и те да се научат…

Ще направя всичко възможно, за да изляза в отпуск колкото се може по-скоро. Уверен съм, че още при първия ни разговор, ще паднат преградите и ще можеш да ми се довериш. Дано това стане скоро.

Краси.

01.10.1985г.

ВП гр. Сливен

***

- Ммм, почнала е да се вълнува отново... Мъничко… – констатира с усмивка г-жа Самота.

- Да, този път може и да се получи. Това е последният ѝ влак, както се казва. – отвърна Любов.

- Какво имаш предвид? – попита Самотата.

- Ами, това момче е последният ѝ шанс за чиста любов, каквато тя търси толкова години. Изпратен е от Висшите сили… Дано не прецака нещата, че малко ми е на кантар… - отговори Любов.

- На кантар? – възкликна г-жа Самота.

- Не ме усеща в себе си, Самота. Продължава да търси любовта отвън, а отвътре се раздира. Оставила се е да я владеят Страха и Болката, без да се замисля над тях и защо са в живота ѝ. Затова и все теб извиква в съзнанието си… - продължи лаконично Любовта. – Човеците не разбират, че и болката е дар от Бога и че тя идва да ги поучи, да им помогне да станат по-добри и да разпространяват доброта. Но Страх им замъглява очите. Затварят се, пазят се и те не знаят от какво. Той им пречи да го живеят този живот.

- Добре, де… Нали във всеки един момент човекът можел да преобърне живота си, ако реши? Защо пак последен влак? – г-жа Самота отново повдигна вежди.

- Защото шансовете, които получават, не са безброй. Все ще дойде момент, в който даденият шанс ще бъде последен. – Любов започна отново. – Не казвам, че напред няма да има никакви шансове за любов, но казвам, че чистата и истинска между две души не се дава многократно. На някои дори не им е писано в този живот. На тях е дадено да намерят друг вид любов – към обществото, природата, работата и т.н. Във всеки живот душата преминава през различен опит. Превръщайки опита в мъдрост, т.е. бъдейки осъзнати, човеците трупат космическо, астрално познание, което ще им послужи в следващ живот. Но ако този опит не се превърне в мъдрост, неволите ще ги преследват и ще се повтарят, докато най-накрая човекът прогледне отвъд материалното, вгледа се в душата си и открие отговорите, които дири навън… Простичко, но те го правят сложно…

- Да, отново си права. Така е. – поклати глава Самотата в знак на съгласие.

Любов и г-жа Самота наблюдаваха Нина и двете тайничко се надяваха, тя да намери силите, скрити в себе си, и да преобърне живота си, както се изрази Самотата.

***

Зимата на 1985-та година.

Понеделник, 16.12.1985г., ВП гр. Сливен.

Краси излезе през вратите на Военното поделение в Сливен. Вятърът се забиваше право в костите му. Земята бе суха и студена. Небето – сиво. Птиците вече не се рееха в небесата, а се бяха сгушили в зимните си гнезда. Всичко живо се бе скрило някъде на топло и уютно, в чакане на този мъртвешки сезон да си отиде… А в душата на Краси бе пролет. Кръвта му кипеше, тялото му се тресеше от вълнение. Той нямаше търпение да се прибере в Пловдив и да види Нина. Краси не бе спирал да мисли за нея. Двамата бяха продължили да си пишат и с всяко следващо писмо от нея сърцето му преливаше от щастие.

Той се качи в един от военните камиони, заедно с другите момчета, и потегли за гарата.

***

Понеделник, 16.12.1985г., Пловдив.

Нина също се вълнуваше. Знаеше, че Краси се прибира след ден. А заедно с него пристигаше и Данчо. Въпреки че всичко между нея и Данчо бе приключило преди повече от половин година, тя отскоро започна отново да си напомня, че той не е за нея. Причината за това бе, че тяхна обща приятелка – Анна, бе споменала на Нина, че Данчо имал желание да я види отново, „само да си поприказват“. Нина отговори на това с „категорично не“, но освен че вътрешното ѝ Аз не ѝ повярва, май и Анна долови нейната несигурност.

Сега трябваше да мисли за Краси. „Краси! Точно така! Дала съм му обещание да се видим!... Краси…“, повтаряше си Нина, излизайки от бащиния си апартамент.

Отваряйки входната врата, вятърът разроши косите ѝ. Нина се спря пред входа, пое си дълбоко дъх. Нахлулият студен въздух ощипа белите ѝ дробове, но това ѝ се отрази добре, като внесе малко свежест в разума на младата пловдивчанка. Тя постоя няколко секунди така, след което потегли за работа.

***

- Не ми харесва как се развиват събитията… Откъде изскочи пак този, къдравият Данчо? – нацупи се г-жа Самота.

- Ами, Съдбата… Тества я. – отговори Любов.

Двете служителки на Астрала стояха под голото черешово дърво пред блока на Нина и наблюдаваха нейните мисли.

- Ох, защо?!... Тъкмо се зарадвах, че нещата се получават между нея и Малкия принц… Той наистина я обича… Създадени са един за друг! - каза тъжно Самотата.

- Да… Но такъв е земният живот, знаеш. Тя трябва сама да избере. – отвърна Любов.

- Дано избере Малкия принц! – г-жа Самота приклекна леко и със затворени очи стисна палци, сякаш си пожелаваше нещо.

- Хахаха, г-жа… Не става така, и това го знаеш… - Любов се засмя с глас.

- Знам, знам, но току-виж помогнало… Хайде, Нина! – Самотата продължаваше да стиска палци, а Любов ѝ се радваше на ентусиазма.

***

Сряда, 18.12.1985г., 17:40 ч., заснежен Пловдив.

Краси чакаше Нина под часовника на Централната поща в Пловдив. Бе ѝ взел една червена роза. Не знаеше какви цветя ѝ се харесват, но единствено розата изразяваше силните му чувства към нея. Постоянно пристъпваше от единия на другия крак, не можеше да си намери място. Меко казано бе развълнуван.

Нина се задаваше откъм сградата на Военния клуб. Крачеше бързо, почти потичваше. Закъсняваше вече с 10 минути за срещата. И тогава двамата се видяха…

- Здравей, Нина. – започна разговора Краси със затаен дъх.

- Здравей… - отвърна Нина засрамено. – Извинявай, че закъснях… Аз…

- Няма проблем. На дамите е простено. – отвърна той с усмивка до уши.

За Краси нямаше значение, че тя бе закъсняла. Той бе толкова щастлив да я види, че можеше да я чака цял ден, ако трябва, стига да знаеше, че тя ще дойде.

- Това е за теб. – той ѝ подаде розата. – Не знам дали обичаш рози, но като я видях, се сетих за теб и не се сдържах…

- Благодаря ти! Нямаше нужда. – каза се тя, но ѝ хареса, че се бе сетил да ѝ вземе цвете.

- Не, аз ти благодаря… Че дойде… Че си толкова красива… - думите препускаха в главата му като коне на конни надбягвания.

Краси искаше да ѝ каже толкова много неща, но не знаеше откъде да започне.

- Да отидем някъде на топло и усамотено място, където да можем да поговорим? – попита той.

- Да, разбира се. Къде? – отвърна Нина.

- Знам едно място. Ела… - подкани я Малкият принц.

И двамата потеглиха.

- Виж, Нина, аз наистина съм сериозен относно това, което ти писах в писмата си. – сърцето на Краси биеше лудо. – Харесах те от първия миг, в който те видях, и не мога да спра да мисля за теб… Мисълта за теб ме топли в студените дни в поделението…

Двамата бяха седнали в една сладкарница, в една от малките улички на центъра. Нина отпи от горещия чай и опари езика си.

- Вярвам ти, Краси. Имам усещането, че си добро и честно момче. – започна Нина, докато все още я болеше езика. – Вярвам ти наистина. И ако трябва да бъда честна, думите ти топлят и мен…

- Искам да си нищо друго освен честна с мен, Нина. – прекъсна я той. - Както ти бях написал в първото си писмо – искам да бъдем откровени един с друг. Между нас не трябва да има място за лъжи. Никому необходими са те и единствено усложняват живота.

- Да, така е… - продължи пловдивчанката. – Това, което искам да ти кажа е, че… Виж, не искам да ти давам напразни надежди. Трябва да знаеш, че все още съм объркана и наранена. Знам, че ти нямаш вина за това, как се чувствам аз. Затова не искам да те лъжа… Имам нужда от време… Не мога да ти обещая колко…

- Знам, Нина. И аз те разбирам. – Краси я гледаше право в очите. – За мен няма проблем. Ще те чакам колкото време се наложи, стига да знам, че си напълно откровена с мен. Знам, че душевните рани не зарастват бързо… Особено ако са нанесени от човек, когото си обичал. Затова не се тревожи.

- Благодаря ти, Краси… За това, че ме разбираш… и че си толкова мил с мен… Повечето момчета не биха чакали дори… - Нина гледаше в пръстите си, които си играеха с пластмасовата бъркалка.

- Аз не съм повечето момчета, Нина. И аз знам какво искам. Аз искам сериозно момиче.. като теб. Аз искам теб. – Краси се протегна през масата и сграбчи пръстите ѝ. – Ще те чакам, както ти обещах. Колкото време имаш нужда… Уволнявам се на есен, догодина. Няма да спра да ти пиша, стига ти да не ме помолиш. И ще те чакам.

Двамата продължиха да си бърборят в малката сладкарница на по една чаша топъл чай. След което си поделиха и една пастичка.

По-късно същата вечер Краси изпрати Нина до тях.

- Нямаше нужда да ме изпращаш, Краси. – каза Нина.

- Моля те. За мен това е удоволствие. А и какъв джентълмен е един мъж, ако не изпрати дамата си до тях. – усмихна се той за пореден път тази вечер.

- Благодаря ти отново… - Нина се качи на първото стъпало на стълбите пред входа. - За всичко – за чая, за пастичката, за милите думи… и че сега ме изпращаш…

- Нина!... Къде си, момиче?!... Хайде прибирай се! Баща ти ще се ядоса. – през прозореца на апартамента на първия етаж се бе показала майката на Нина.

- Да, майко. Идвам… - каза Нина на Татяна след което отново се обърна към момчето. – Съжалявам, Краси, трябва да се прибирам. Имам вечерен час – в 22 часа трябва да съм си вкъщи. Вече е 21:46.

- Извинете, другарко, моя е вината. Аз съм виновен. – обърна се Краси към Татяна.

- Да, да, добре. Хайде, Нина. – отново каза Татяна след което затвори прозореца и се скри.

- Благодаря ти още веднъж, Краси. – тя понечи да се качи по стълбите.

- Чакай! Ще те видя ли отново? - попита той. – Тук съм още 10-на дни. На 29-ти потеглям обратно за Сливен. Нека се видим отново… Моля…

- Добре… Обади ми се и ще се разберем кога точно… - отвърна тя.

Сърцето на Краси още веднъж заби лудо. В главата му все още се вихреха думи и идеи. Чудеше се дали да не я целуне тази вечер. И тогава се наведе напред към нея.

- Не… Чакай! Какво правиш?... – Нина се опита да отстъпи назад, но се препъна в горната стълба.

Краси я сграбчи за двете рамене и успя да я спаси от падането. Тя се хвана за него.

- Извинявай, Нина… Аз просто… - започна да пелтечи той.

- Не съм готова все още, Краси. Моля те! – отвърна тя с малко по-строг тон.

- Да, разбира се. Извинявай… – повтори момчето със изчервено лице.

- Лека нощ, Краси. – каза Нина и отвори входната врата.

- Да… Лека… Ще ти се обадя… - извика той след нея, а тя вече бе затворила вратата зад себе си.

Нина се качи набързо по стълбите. В душата ѝ бушуваха емоции. Как се бе осмелил той да се опитва да я целува? Нима не я бе слушал цяла вечер? Тя не знаеше какво да прави. Той не бе лошо момче, но тя не можеше още…

Изчака 2 минути пред вратата на апартамента, за да ѝ се успокоят емоциите и след това се прибра.

***

- Их бе, значи! За една бройка! – г-жа Самота плесна с ръце.

Г-жа Самота и Любов отново бяха застанали под черешата и наблюдаваха случващото се между Нина и Краси.

- Хахаха, за първи път те виждам толкова развълнувана, Самота. – констатира Любов. – Какво ти става?

- Аз… Не знам… Просто тези двамата… Трябва да се съберат! – каза Самотата развълнувано.

- Хахаха, приличаш на онези баби, седящи по пейките и обсъждащи младите. – отново се засмя Любовта.

- А, те „онези баби“ не могат да ми стъпят на годините на мен. – засмя се и Самотата. – Дано да станат нещата…

- Ще видим на другото им излизане. – каза повелителката на любовта.

- О, значи ще излязат пак? – попита госпожата.

- Не знам. От нея зависи. Каквото тя реши. – отвърна Любов.

- Ох… Хайде, Нина! – Самотата отново стисна палци.

***

Четвъртък, 26.12.1985г., 16:00 ч., квартал Кючука, Пловдив.

- Влизай, Нина, не се притеснявай! – подкани я Краси.

- Аз, неудобно ми е така… – отговори тя.

- Няма никого вкъщи, спокойно. Нашите са на гости при роднини във Велико Търново. Сам съм. – продължи той.

- И от това ми е малко неудобно… - Нина сви устни.

- Виж, извинявай още веднъж за предния път. Няма да се повтори. – той се опита да я успокои. – Дадох ти обещание, че ще те чакам. Когато ти си готова.

- Надявам се, да… Но и баща ми не знае, че съм тук сама… с теб. Моля те, недей да казваш на никого, че хората ще започнат да говорят и ще си имам проблеми вкъщи...

- Разбира се. На никого няма да кажа. – той ѝ даде още едно обещание. – Също както ти обещах, че нищо от нещата, които си ми споделила, няма да излязат от мен… Това ще си останат нашите тайни.

- Благодаря ти. – тя най-накрая се усмихна.

Втората среща между Нина и Краси мина по подобен начин като първата, въпреки че този път имаха малко повече усамотение. И все пак нищо не се случи между тях точно както Краси бе обещал.

Двете служителки на Астрала отново наблюдаваха двамата млади от единия ъгъл на всекидневната и както преди г-жа Самота отново стискаше палци и бе заела приклекнала поза тип „засилвам се и скачам със ските“.

Три дни по-късно Краси тръгна за поделението в град Сливен. Въпреки че нищо кой знае какво не се бе случило между него и Нина, нито пък се бяха изяснили кой знае колко, той все пак бе щастлив. Фактът, че тя го беше питала дали би я чакал, на него му даваше надежда, че тя не е безразлична към него. Просто имаше нужда от време.

***

Вторник, 31.12.1985г., 14:44ч., апартамента на Нина, Пловдив.

- Хайде, Нина! Ела поне за малко. – чу се умоляващ женски глас в телефонната слушалка.

- Не искам, Васе… Страх ме е… - отговори Нина.

- От какво те е страх? От това, че и Данчо ще е там? – започна Васка отново да я убеждава. – Няма от какво да те е страх! Ще сме в апартамента на Момчил. Аз ще съм там, той ще е там, Никола, Анито и още сума ти хора. Няма да си сама с Данчо. Дори може да не се видите в навалицата…

- Ох… и все пак. Не искам да го виждам.

- Хайде, стига, моля ти се! И какво ще стане, като го видиш? Та вие се разделихте преди 7-8 месеца. Стига вече… - продължи нейната приятелка.

- Не знам… Не съм му простила още… Не знам дали съм готова да простя… - Нина говореше накъсано.

- Добре, никой не е казал, че трябва да си му простила вече… И ако не дойдеш какво? – попита Васка. - Ще си стоиш с вашите и сестра ти вкъщи? Стига глупости!

- Всъщност сестра ми няма да е вкъщи. Тя и мъжът ѝ решиха да се качат на хижа Здравец за Новогодишната нощ… И нашите няма да са сами – вуйчо и вуйна ще идват довечера. – обясни Нина.

- Оле, колко забавно! – отвърна Васка иронично. – Хайде, Нина!... Добре, ела поне за 1-2 часа. Ще си кажем наздраве, ще си честитим Новата година и после се прибирай при вашите…

- Оф… Добре! Но да не си ме оставила сама и за минутка вечерта! – съгласи се Нина.

- Страхотно! Дадено! Никъде няма да мърдаш без мен! Ще те пазя като очите си! – зарадва се Васка. – Ще се събираме в 20:00 часа. Ще те чакам тогава. И мисли му да на се появиш!

- Спокойно. Ще дойда…

***

- Това не е на добре. Никак не ми харесва! – клатеше глава г-жа Самота.

- Еми… Нямаме право да ѝ се бъркаме. - повдигна рамене Любовта.

- Да, да, знам… Личен избор, бла-бла… Само да не направи някоя глупост, че пак ще дойде при мен… – коментира Самотата.

***

Вторник, 31.12.1985г., 20:14ч., апартамента на Момчил, Пловдив.

- Здравей, Нина! Значи се реши да дойдеш все пак! Много се радвам, че си тук! – на вратата я посрещна Никола. – Влизай, влизай! Всички сме се събрали в хола.

- Здравейте! Честита Нова година! - Нина влезе през вратата на всекидневната и поздрави всички.

- Ей, Нина! Супер! Ти дойде! – чуха се няколко гласа в хор.

Там, на един от фотьойлите, бе седнал и Данчо. Естествено той бе едно от първите лица, на които се спряха очите на Нина. Щом я видя, той се изправи и се запъти към нея.

- Здравей, Нина. – каза Данчо с равен, спокоен глас.

- Здрасти. – Нина се опита да бъде хладнокръвна.

- Как си? – попита той.

- Супер съм. Няма нужда от любезности. – отговори тя и се обърна с гръб към него.

- Чакай. Не ми обръщай гръб, моля те… Искам да поговорим. – Данчо я хвана за левия лакът.

- Аз нямам какво повече да си кажа с теб, Данчо. Изяснихме се преди доста време. По-точно ти се изясни. Нали нямаш нужда от такава като мен вече. – ръцете ѝ се разтрепереха.

- Не е така. Извинявай. Аз… всичко онова, което ти наговорих, не беше истина. Ти си чудесна. Просто… аз още не бях готов за сериозна връзка… - започна той.

- А, да не би вече да си? – попита го тя иронично.

- Всъщност, да. Съм. – той си гледаше в краката. – Знам, че направих много глупости, но вече съм готов.

- Пълни глупости… Не ти вярвам! – сърцето на Нина биеше лудо.

- Чакай! Ела насам. – Данчо я издърпа към една от спалните. – Тук ще можем да говорим насаме…

- Аз не желая да съм насаме с теб! – Нина продължаваше да показва твърдост, въпреки че вътрешно се раздираше. Опита се да намери Васка с поглед, но тя бе изчезнала в тълпата от хора.

- Съжалявам, Нина. Прости ми, моля те! Аз… Аз те обичам и те искам обратно… - той отново си гледаше в краката.

- Лъжеш, Данчо! Нито ме обичаш, нито преди си ме обичал!

- Напротив. Преди бях малък и заблуден. Но сега…

- Сега какво? – прекъсна го тя. – Да не би сега да си голям? Моля ти се! Та ти си на 20, а преди беше на колко? На 19? Не ми казвай, че за една година си проумял толкова много… Не ти вярвам! – Нина изричаше думи, които се надяваше да не са истина. Вътре, в себе си, тя все още таеше надежда, че той може да се промени.

- Но, Нина, така е! Проумях много неща и едно от тях е, че искам да съм с теб. – той продължи да ѝ се моли.

- Не съм ти простила, Данчо - за лъжите, за пренебрежението, за думите и… за изневерите… - Нина снижи тон и отпусна рамене.

- Не съм ти изневерявал! Кълна се! – скочи той.

- Не лъжи, моля те! Видели са те! Защо отново ме лъжеш? – тя го гледаше в очите, докато той отново бе свел поглед към краката си.

- Те искат да ни скарат, Нина! Не им вярвай. Никога отново не бих те наранил. Истината ти казвам… Дай ми само още един шанс. Само един – последен.

Данчо не се отказваше. Напротив – като че ли ставаше все по-настоятелен. И казваше думи, които ушите и сърцето на Нина искаха да чуят. Стомахът ѝ се свиваше от всичко това. Всъщност той се свиваше всеки път, когато си помислеше или видеше Данчо, но Нина не му обръщаше внимание. Смяташе го за просто вълнение, въпреки че този вид вълнение я нараняваше. Тя пренебрегна и този знак.

***

- Не, момиче! НЕ! Какви ги вършиш, за бога! – г-жа Самота се беше хванала за главата и почти бе започнала да си скубе косата.

- Спокойно, Самота! Успокой се и ти, ще останеш без коса! – Любов я дърпаше за китките.

- Не! Защо? Как може да му вярва! Та той я лъже! През почти цялото време си гледаше в краката, докато й говореше!... Нищо ли не разбират тези хора от език на тялото?... А ние сме безтелесните… - госпожата продължаваше да се ядосва.

- Знам, че моментът е сериозен, но си адски смешна, как се вживяваш. – засмя се Любовта.

- Ама как да не се вживявам… Виж го – хубаво момиче, а какви неща върши…

- Душа, Самота. Тя е просто една душа, дошла тук да учи уроци. И ако това е част от уроците – нейно право е. – Любов се опита да успокои Самотата.

- Да, да – свободен избор, бла-бла… и все пак! – госпожата се цупеше.

- Забавна си, вярно е. – включи се Съдбата, която също стоеше близо до Нина.

- А ти? Защо не направиш нещо? Помогни й! – Самотата се обърна към Съдбата.

- Именно защото се е намесила, сега се случват тези съдбовни промени в живота на момичето. – обясни Любов, а госпожата зяпна.

- Дам… така е. Девойката е изправена пред съдбоносен избор и от нея зависи. Аз нямам право да се меся… Мислех, че ги знаете тези неща. Нали сте от Астрала. – Съдбата погледна озадачено.

- Знае ги, просто е малко емоционална в момента. – отвърна Любов вместо Самотата.

Последната отново се бе обърнала към Нина и не чуваше разговора между Любов и Съдба. „Ех, Нина, Нина… пак ще ме викаш…“, мислеше си Самотата.

***

Нина и Данчо приключиха разговора и се върнаха обратно при останалите им приятели, но разговорът не завърши с „категорично не“. Тя изпитваше колебание. Искаше той да е прав. Искаше да може да му се довери, да му прости, да му даде още един – последен шанс.

И така и стана. В навечерието на Новата 1986-та година Нина избра да бъде целуната от Данчо. Но това нямаше да продължи дълго. Още следващата седмица думите на Данчо щяха да се изнижат като пясък през пръсти и той да забрави за обещанието, което ѝ даде. Той отново щеше да я пренебрегне в името на собствените си навици и удоволствия и, заминавайки за Сливен, да я остави объркана и търсеща отговори на своите безброй въпроси. А тя за пореден път щеше да се чувства наранена и сама, обгърната единствено от своята самота.

***

Януари, 1986г., Пловдив.

- Моля те, Краси, кажи нещо. – каза Нина в телефонната слушалка.

- Аз… просто не знам какво да кажа… - Краси бе останал без думи.

- Нещо… Аз наистина съжалявам… Не исках да те нараня…

- Дочух някакви неща от момчетата, но не вярвах. Не повярвах дори когато го чух от Данчо… Мислех, че ме лъже… Аз те чаках, Нина… Пишех ти писма, а ти ми казваш, че не може да има нищо между нас…

- Съжалявам много. Не знам какво да кажа… Чувствам се ужасно… – тя наистина се чувстваше гадно и знаеше, че е постъпила неправилно спрямо Краси.

- И аз не знам какво да кажа… Не мога да говоря в момента… Нямам думи… Чао, Нина. – той затвори телефона.

- Чао, Краси… - каза тъжно тя в слушалката, даваща сигнал свободно.

Нина направи още няколко опита да се свърже по телефона с Краси, но от канцеларията на Военното поделение все казваха, че бил в обучение. Повече от два месеца нямаше ни вест, ни кост от Краси.

***

Пролетта на 1986-та година.

Март, 1986г., Пловдив.

Нина извади плик от пощенската кутия. Писмото бе от ВП гр. Сливен. Едва ли бе от Данчо, в опит за извинение. Той нито обичаше да пише, нито да се извинява освен ако не цели да получи нещо в замяна. Трябваше да е от Краси!

Прибра се в апартамента и побърза да прочете писмото.

Здравей, Нина,

Може би ще се учудиш на това писмо или по-точно ще се изненадаш от кого е. Извини ме, че ти пиша едва сега, но тогава, когато чух какво ми каза по телефона, не можах да повярвам. Даже все още не го вярвам.

Извини ме още за начина, по който реагирах. Но когато ми каза, че между нас не може да има нищо и че желаеш да си останем само приятели, аз бях потресен. Вътрешно бях ядосан, всичко в мен гореше и загубих всякакъв разум. Не бях в състояние нито да мисля, нито да говоря.

И сега, когато ти пиша това писмо, продължавам да мисля върху думите ти. Не си права, като каза, че ще те намразя, защото си го целунала един път в Новогодишната нощ. Наранен съм, да, разочарован, но аз не мога да мразя човека, когото обичам. Ти си заела много специално място в моето сърце. Казах ти още в самото начало, че не обичам да лъжа и да ме лъжат. Не те упреквам за стореното. Предполагам си имала своите причини. Оценявам го, че все пак ми го каза дори и със закъснение.

Знам, че все още си наранена и разочарована от хората и по-специално от момчетата. Но не всички целят да те наранят. Казваш, че се опитваш отново да повярваш в хората, но не се получава. И именно тук грешиш. Не всичко в живота е тъга, Нина, напротив – „животът е прекрасен“, казва един наш приятел и е прав. Смелите никога не губят! Престраши се и опитай да се довериш. Ще видиш как после животът ще ти изпраща такива, на чийто рамо ще можеш да положиш глава без страх. Аз мога да ти помогна, стига да го искаш. Довери ми се.

Но също така знай, Нина, че аз не мога да бъда просто приятел с теб, както ти ме молиш. За мен средно положение няма и не може да има.

Затова реших да ти дам още един шанс, Нина – последен. Да си помислиш добре и да ми отговориш – би ли ми се доверила напълно, били била моя или искаш „да останем просто приятели“. Но знай, че ако избереш второто, аз няма да мога да бъда до теб.

Имам голямо търпение и ще чакам твоя отговор, дори и да не е скорошен. Помисли си добре.

С обич: Краси

26.03.1986г.

ВП гр. Сливен

Нина беше все така несигурна и се чувстваше неразбрана – от родители, от приятели, от всички. Толкова бе заслепена от страха си, че не осъзнаваше, че тръгва сред грешните, а отблъсква тези, които искат да бъдат до нея.

***

Април, 1986г., Пловдив.

Здравей, Краси,

Благодаря ти за писмото. Радвам се, че не си ме намразил. Въпреки че си го заслужавам…

Краси, ще се опитам да бъда максимално кратка, знаеш, че не обичам да обсъждам такива теми на хартия. Прав си за всичко, което пишеш. Мъдър си ти. Искаше ми се и аз да бъда поне наполовина толкова мъдра колкото теб, но не съм. Знам, че трябва отново да се доверя на хората, но не знам как. Накрая все ме нараняват – Данчо, баща ми, дори Васка и тя често се държи дръпнато с мен. Не ме разбират. Само ти ме разбираш.

Ти си чудесен човек, Краси. Но наистина не искам да те наранявам повече. Не е честно спрямо теб. Краси, не искам да те губя като приятел. Скъп си ми. Но на този етап не мога да ти предложа повече от това. Моля те разбери ме. Просто не мога.

Надявам се да размислиш относно това и да не ме зачеркнеш като приятел. Моля те, не ме разочаровай и ти.

Чакам твоето следващо писмо.

Нина

24.04.1986г.

Пловдив

Но следващо писмо не последва. Последният шанс, който Краси бе дал на Нина, бе наистина последен.

***

Лятото на 1987-та година

Август, 1987г., Окръжна болница, Пловдив.

Нина лежеше в болничното легло. Момичето, с което делеше стаята, имаше посетители и я бе оставила за малко сама в стаята. И тя толкова да искаше да е сама. Напълно сама и, ако може, не за малко. А завинаги. Искаше земята да се отвори и да я погълне…

Болеше я. Болеше я не само в областта на таза, но и в тази на сърцето. Болеше я матката, както и душата.

Предния ден бяха докарали Нина по спешност в лечебното заведение. Силно кървене - това знаеха родителите ѝ. Но от какво – не бяха наясно. Едва вечерта след като Нина вече бе оставена в стаята да си почива, докторът бе съобщил на родителите ѝ, че тя е направила спонтанен аборт. Майка ѝ беше в шок, а баща ѝ – едновременно потресен и яростен.

- Моля те, Любчо, не сега. Докторът каза, че тя трябва да си почива. Хайде, да си ходим. Утре ще говорим с нея. – Татяна умоляваше Любомир да се успокои.

- Как не сега, Таня? Тя е била бременна?!? Господи, боже мой! Ти разбираш ли какво значи това? Моята дъщеря е била бременна… без брак… без нищо! Представяш ли си какво ще си кажат хората, ако разберат?.. А от кого? Сигурно е от онзи мерзавец и лентяй - Данчо! Само да го докопам…

- Стига, Любчо! Успокой се. Ще вземе и на теб да ти стане нещо. Хайде, да се прибираме. Вкъщи ще говорим двамата, а утре – с Нинка. – майка ѝ също се тормозеше и си задаваше същите въпроси като Любо, но тя искаше да защити и дъщеря си от гнева на баща ѝ.

***

Смърт стоеше до болничното легло на Нина и заедно с Любов и г-жа Самота наблюдаваха момичето.

- Душата на бебето се прибра в Астрала, нали? – попита Самотата.

- Да. Трябваше да се появи сега, но не искаше да слезе при тези родители. Затова ме изпратиха да я прибера още преди да се е родила на тази планета. – отговори Смърт.

- И сега какво ще стане с нея? – отново се обади госпожата.

- Ами, нищо особено. Ще я пратят отново при тези родители, защото това ѝ е заложено по план. Може да се дръпне още веднъж, но все някога ще трябва да се роди… - продължи тъмната от Астрала.

- Аз имах предвид какво ще стане с Нина? – поясни Самотата.

- Ааа… Ами, какво… Това вече не знам. От нея зависи. Тя ще избере накъде да поеме. Още не са ме пратили тук за нея. – поправи се Смърт.

- Ох, да, да… свободният избор… - г-жа Самота завъртя очи и погледна към Нина. – Защо все се връщаш при този къдравелко бе, момиче? Не разбра ли, че не е добър за теб.

- Какъв къдравелко? – попита Смърт.

- А, нищо? Не й се връзвай. Следи живота на момичето като телевизионен сериал и се вълнува като бабите. – отговори Любов.

- Не аз искам да следя живота ѝ! Не аз съм тази, която желае да виси при нея нон-стоп. Тя ме вика постоянно. – намеси се Самотата.

- Защо така? – пак се обади Смъртта.

- Нали ги знаеш какви са хората. Лесно попадат в плен на вредни навици, но трудно изграждат здравословни такива. Момичето се е оплело в лъжи, страх и наивност... – продължи Любов.

- Аха, ясно. – Смърт скръсти ръце. – Няма да е лошо да я навести сестра ти – Вяра. Мисля, че тя ще ѝ е от най-голяма помощ в този момент.

- Да, съгласна съм. Но нали знаеш, че нямаме право да се месим. – и Любов се загледа в Нина.

- Добре де, но това, че ти си тук е добър знак, нали? – Смърт зададе поредния въпрос. – Значи има нужда от теб.

- Има, да. Но все ме търси в другите. А първо трябва да ме потърси при себе си… Ето ме на, тук съм! – извика Любов с разперени ръце.

- Мхм, да. – Смърт поклати глава. – Наскоро чух един човешки израз: „криворазбрана цивилизация“, не съм сигурна какво значи точно, но май доста неща са криворазбрани тук… Както и да е! Дами, трябва да ви оставям. Чакат ме души за прибиране. Лека работа на вас и, г-жо Самота, стискам палци главната героиня от вашия сериал да се осъзнае и да тръгне с истинския принц. Чао-чао.

Смърт се засмя с глас, изричайки последните думи след което изчезна в пространството.

- Много смешно, хаха. – каза госпожата с ирония. – Но да, и аз се надявам за Малкия принц.

- Стига, г-жа. Той замина, казах ти го. Други шансове ще има, но не с него. – отвърна Любов.

- Ох, добре. Който и да е, просто къдравият да се махне. – съгласи се Самотата с гласа на сърдито дете.

***

Нина изобщо не бе наясно какви гостенки имаше в единия ъгъл на стаята и това, че я обсъждаха. Тя бе погълната от собствената си тъга и болка. Лежеше на болничното легло с ръце положени на таза си.

Тя не бе готова да стане майка, нито го бе планувала. Просто се случи. Стана след един от онези моменти, в които Данчо отново се извини, обеща ѝ, че се е променил и че повече няма да я нарани. Но тя отново остана излъгана и сама след като той разбра, че тя е бременна.

- Не е мое! Знам ли с кой си била! Винаги можеш да кажеш, че е от мен, а накрая да излезе, че е от онзи Красимир! – крещеше Данчо след като тя му бе казала, че е бременна.

- Данчо, моля те! Не те лъжа. Не е на Краси. Не съм го чувала от миналата пролет, а още по-малко да съм го виждала… Не съм била и с друг… Единствено с теб… - Нина умоляваше тъмнокосото момчета със сълзи на очи.

- Не ме интересува! Няма как да е мое! – той се обърна, качи се в москвича и остави Нина съвсем сама насред Младежкия хълм.

Нина разиграваше случката в главата си непрестанно. Това се бе случило 3 дни преди тя да се озове в болницата. 3 дни, които тя прекара със свит стомах, сълзи на очи и непрекъсната тревога какво ще прави и как да съобщи на родителите си. Преди да го реши обаче, се случи спонтанният аборт.

Тя не се чувстваше облекчена от това, че изгуби неплануваното бебе. Напротив. Чувстваше се виновна. Но и изоставена, и отново излъгана. Сама. Познавайки родителите си, тя знаеше, че ще е напълно сама.

***

Есента на 1988-ма година

Септември, 1988г., Пловдив.

Нина прибра недоставеното до Краси писмо в дамската си чанта. Вятърът я пронизваше през бежовата ѝ мантия, но на нея не ѝ направи впечатление. Бе свикнала да ѝ е студено. Тя продължи да се вглежда в нищото и да мисли за него. Последното му писмо тя получи през пролетта на 1986г. Беше чула, че същата есен, след като излязъл от казармата, Краси си намерил работа като шофьор, наел си собствено жилище и се изнесъл от дома на техните. Нина успя да намери адреса му от общи приятели. Дълго време не посмя да му пише, но, когато се разхождаше в онази част на квартал Кючука, често поглеждаше към прозорците на неговия апартамент. Така и не се осмели да натисне звънеца. Нямаше право да се меси повече в живота на Краси. Достатъчно добре объркваше своя собствен.

От времето на последната ѝ кореспонденция с Краси до този ден, Нина бе в нестабилни взаимоотношения с Данчо – ту се събираха, ту се разделяха. Някой човек би си помислил, че след като той я изостави, разбирайки че е бременна, тя най-накрая ще престане да се връща при него. Но този човек не я познаваше изобщо. Нина бе толкова объркано момиче, че дори душата ѝ не знаеше какво се случва. Тя просто търсеше любовта там, където я нямаше. Нямаше как да получи любов от мъж, който не бе научен от родителите си как да обича. Не можеш да дадеш на другите от това, което нямаш.

След като приключи с размишленията 23-годишното момиче стана от стълбите пред блока и потегли за работа.

***

Няколко дни по-късно, вече в началото на октомври, Нина реши да отиде до апартамента на родителите на Краси и да пусне писмото в тяхната пощенска кутия с надеждата, че те ще му го предадат.

Тя застана пред входната врата на блока и провери имената на пощенските кутии, за да се увери, че родителите му все още живеят там. Извади плика от чантата си и реши да прегледа писмото още веднъж, преди да го пусне.

Здравей, Краси,

Няколко пъти те търсих през изминалите 2 години, но не те намирах и оставах разочарована. Беше ми обещал, че мога да разчитам на теб и да ти се доверя. Тъй като не можах да те намеря в поделението, а след като си излязъл ме досрамя да те търся при вашите, ти пиша това писмо.

Краси, искам да си поговорим двамата отново. Малко нахално от мая страна, но помъчи се да ме разбереш в какво състояние съм сега без приятели и познати. Предполагам знаеш защо… След като чуха за извънбрачната ми бременност и спонтанния ми аборт, много от моите „приятели“ се отдръпнаха от мен.

Искам да те помоля за помощ и да ме извадиш от този кошмар. Разбрах, че съм сбъркала на времето с теб и сега те моля да ми помогнеш да поправя грешките си.

Едва сега разбрах какво е да си уважаван и най-вече ценен като човек. Искам да има човек до мен, който да ми помогне да заживея отново и да се доверя на хората. Знам, че ме разбираш какво искам да ти кажа.

Едно време ти искаше да си до мен, но аз тогава не го позволих. Сега аз те моля. Помогни ми, Краси, да стана отново човек. Мразя самотата. Не искам вече да съм самотна. Помогни ми да избягам от лапите ѝ! Моля те…

Сега съжалявам за много неща, но…

Затова се надявам скоро да си поговорим на четири очи.

Краси, моля те, не казвай нищо на Данчо. Прави се пред него, че нищо не знаеш за мен.

Ще чакам да ми пишеш или да ми се обадиш.

С уважение, Нинка

01.09.1988г.

Пловдив

Нина стоеше пред вратата на блока с разтреперени ръце. В този момент няколко човека излязоха от жилищния блок и на нея ѝ се наложи да се отдалечи, за да избърше сълзите си.

Когато хората поеха по пътя си, краката ѝ се сковаха. Нима беше правилно да го търси след толкова време? Нима имаше право да го моли за помощ след като тя самата го отблъсна? Ами какво ако той вече си имаше приятелка, съпруга, дете? Тези въпроси и още хиляди други не ѝ даваха мира.

Обърна се и тръгна в единствената посока, в която краката ѝ позволяваха – далеч от истината. Но тя не можеше да избяга далеч от себе си. „Ако е писано, ще му го изпратя друг път“, опита се да се успокои. Само че повече не ѝ бе писано.

***

Зимата на 2011-та година

Декември, 2011г., късен следобед, Пловдив.

Нина лежеше в леглото си безпомощна и без капка останала сила. В стаята влизаха и излизаха синът ѝ, мъжът ѝ и една жена, която им помагаше в грижите за нея. Не ѝ оставаше много време и тя го знаеше. Беше я страх от смъртта, от неизвестното. Беше я страх, че ще трябва да остави детето си само̀. Знаеше, че няма да му е лесно, имайки предвид проблемните взаимоотношенията с баща му, но вярваше, че ще се справи. Момчето бе целият ѝ живот, смисълът ѝ. Живееше единствено за него. Но вече не можеше да удължава агонията си на тази планета. Часът наближаваше.

Нина вече бе на 46. Две години по-рано бе чула страшната диагноза – рак. От страх не намери сили да каже на детето си, но той не бе глупав и се досети. По-късно баща му го потвърди. Също така от страх бе скрила и от двамата, че болестта е злокачествена. Доброволно се бе отказала от лечение и реши да остави истината само за себе си. Но както винаги, истината намери пролука и видя бял свят – късно, но все пак някога.

Тя се бе отказала да търси любовта или любовта се бе отказала да търси нея… В деня, в който се роди синът ѝ, Иван, Нина бе на 25 и реши, че това ще е човекът, за когото ще живее и никой друг. А кой бе бащата ли? Ами, небезизвестният синеок герой – Данчо.

Последните тридесет и три години от живота си Нина прекара с Данчо, без почти каквито и да било промени във взаимоотношенията им – събирания, раздели, караници. Колелото се въртеше, всичко се повтаряше. Но когато тя отново забременя поне тогава ги нямаше отново онези разправии относно кой е бащата. Напредък, а? Родителите ѝ продължаваха да не са съгласни с избора ѝ, но след появата на внука им, нямаха избор и трябваше да преглътнат обидата. Съгласиха се на брак, но твърдо отказаха да приемат Данчо и семейството му като част от своето. Положението беше нещо като война по време на мир.

Поне в последните 2 години от живота на Нина една от мечтите ѝ се бе сбъднала – тя, съпругът ѝ и синът им най-накрая живееха заедно в собствен апартамент, собствен дом. Край вече на живеенето при родители, край на квартирите, край на местенето. Или поне докато не дойде краят ѝ.

Данчо и синът им се навъртаха около нея непрекъснато. Заради нея и болестта бяха заровили томахавките си. 21-годишният Иван не харесваше баща си и не одобряваше цялостното му поведението с изчезванията му, пиенето, изневерите... "Вълкът козината си мени, но нрава - не", смяташе момчето. Като че ли без да е наясно относно миналото на родителите си, той някак се досещаше за старите вражди между тях и усещаше цялата болка на майка си. Но точно сега нямаше място за поредната битка между него и баща му. Тя можеше да почака. Докато майка му – не. Старият и младият се опитваха да направят последните дни на Нина по-добри или поне по-поносими. Всички знаеха какво предстои, но никой нямаше смелостта да го произнесе.

Често различни случки от живота минаваха като на лента пред очите на Нина: Времето като дете, в което играеше със сестра си; завършването на техникума, раждането на детето ѝ, първите му зъбки, първите му думи; разговорите с Краси... Нина все още пазеше писмата от него, както и последното си писмо до него, за което чакаше момента „ако е писано“, който така и не дойде. Чудеше се, ако си бе опарила езика и тогава, когато му каза, че иска да са просто приятели, дали нямаше да е по-добре. Да бе замълчала, да му бе дала шанс и да види какво им бе отредила съдбата… Но вече бе невъзможно късно. Краси си имаше семейство от години. Сигурно вече дори не помнеше името ѝ. А тя си имаше Ванчо. Когато погледнеше сина си, виждаше смисъла да бъде на този свят. Така и не намери онази любов, която търсеше. Или я намери, но просто я изпусна… Но пък си имаше детето и това бе важното за нея.

Времето напредваше, а Нина като че ли все повече губеше връзка със земния свят. На моменти ѝ се струваше, че в единия ъгъл на стаят стоят 4 непознати силуета. Но не знаеше от кой свят са те – от земния или са от онзи другия и са дошли да я приберат.

***

- Здравей, Нина. – Смърт се обърна към духа на жената, който стаеше изправен до леглото ѝ. – Време е да тръгваме. Готова ли си?

- Ама тя вижда ли ни вече? – попита г-жа Самота.

- Шшт, тихо. Сега не е време за Вашите въпроси, госпожа. – обади се Съдбата.

- Коя си ти? Кои сте вие, всичките? – попита Нина.

- Аз съм Смърт, Нина. Тук съм, за да те съпроводя към Тунела на Светлината. – отговори Смърт. – А това са 3 други дами от Света на Астрала – Любов, Съдба и г-жа Самота.

- Прибираш се у дома, мила. – включи се Любов. – Няма от какво да се страхуваш.

- У дома?... Мъртва ли съм? – духът на Нина гледаше тялото си на един метър разстояние от леглото, където бе положено то.

- Все още не. – започна Смъртта. – Трябва да прекъсна сребърната нишка, която те свързва с тялото ти и тогава вече ще си готова да преминеш отвъд.

- Чакай! Не още! Аз… Не пред детето ми. Нека излезе от стаята. – замоли я Нина.

- Разбира се. Няма страшно. – успокои я дамата с Косата. – Ще изчакаме всички живи да излязат от стаята.

Нина вече нямаше сили да контролира тялото си и колкото и да се опитваше да си вземе сбогом с околните, не можа да изрече нито дума или да протегне ръка.

Миг след като стаята се изпразни, Смърт замахна с Косата и сребърната нишка, свързваща душата с тялото на Нина, бе прекъсната.

- Не се тревожи за сина си, той има своя път. И като всяко дете има потенциала да надмине родителите си и да поправи техните грешки. Само от него зависи. – Съдбата докосна духа на Нина по рамото.

- Ще мога ли да го виждам? – попита Нина.

- Разбира се, винаги когато пожелаеш. – отговори Любовта. – Но не се отчайвай, ако той не може да те види. Това е способност, която много човеци губят, щом пораснат. Но стига да има желание, винаги може да го развие отново.

- Благодаря. – каза Нина смирено. – А какво ще стане с мен оттук нататък?

- А, споко. – усмихна се Смърт. – Тепърва ще започнеш да си припомняш много неща както от времето преди да слезеш на Земята, така от това след като си слязла. Ще видиш каква част от първоначалния си план си изпълнила. Каква нова съдба си си създала… Забавно е, ще ти хареса.

- Добре… - Нина погледна леко невярващо.

- Интересно е, да. – отново се включи Съдба. – Ще си припомниш, че животът в материалния свят не е толкова сложен, колкото човеците го правят. Много прилича на компютърна игра. Сещаш се какво имам предвид.

- Всъщност не. – духът поклати глава.

- Ами значи.. в компютърните игри, героят има заложени цели, до които трябва да стигне – събира точки, спасява принцеси и т.н. – започна Съдбата. - Ако не успее – повтаря нивото, докато това стане. Ако и това не проработи и съответно изхаби всичките си животи, умира и трябва да започне играта от начало. Същото е и в живота – раждаш се с определени цели - да получиш определено познание, опит, мъдрост… Ако това не се случи от първата ситуация, която е създадена с тази цел, то тази ситуация ще се повтаря. Може да е с едни и същи хора или с различни, но такива, че да се повтарят същите обстоятелства и ти да минаваш през едни и същи емоции, докато най-накрая си вземеш поука и продължиш напред. Ако все пак обаче упорстваш и не си учиш уроците, към един определен момент, дадените ти шансове свършват и тогава се появява нашата приятелка с Косата, за да ти помогне да рестартираш играта. – Съдбата намигна и посочи с глава към Смърт. – Сиреч когато изхабиш и последния си шанс, следва край на играта (game over) и рестарт.

- Аха… - възкликна тихо Нина.

- В твоя случай, Нина, болестта бе последния ти шанс за промяна. – включи се Любов. – Нали знаеш, ако искаш различен резултат, трябва да спреш да правиш същите грешки. Твоята грешка бе, че ти реши да се оставиш на страха и да останеш при хора, които не само не те обичат, но и те нараняват. Продължи сама себе си да наказваш. Вместо това изходът се криеше в смелостта – да погледнеш истината в очите, да признаеш страха си, да обгърнеш болката си и да ме потърсиш вътре, в себе си. Истината за любовта винаги е скрита вътре в нас, Нина.

Нина погледна надолу към гърдите си.

- Не унивай. – продължи Любов. – Както каза Съдба, за теб следва рестарт. Ще имаш нова възможност да добиеш проникновение, но ще се наложи да започнеш от начало – ще слезеш отново на Земята, сред същите души, с които ще трябва да изгладиш отношенията си – да си простите, да добиеш нова мъдрост и да продължите всеки по своя път...

- Хайде, Нина, да вървим. - подкани я Смърт. - Тунелът е готов, а отвъд него те чакат твои стари приятели и учители. Те ще ти помогнат през процеса на припомняне.

Там, където бе вратата на стаята, се откриваше Тунелът на Светлината. Нина се запъти към него, заедно с 4-те дами.

- Здравей, аз съм г-жа Самота, но ти може да ме наричаш само Самота. Позна ли ме? – Самотата оголи зъби в широка усмивка. – Искам само да ти кажа, че ти бях голяма фенка – на теб и Малкия принц… На Краси, де. Дано в другия живот се съберете.

- Ти си Самота? – нададе глас Нина. – Цял живот ме преследваш!

- Не, не, не… Не е вярно! Ти ме викаше! – защити се Самотата.

- Не! Аз исках да избягам от теб, а ти…

- Спокойно, Нина. – намеси се Любов. – Виж, никоя от нас не може да те преследва, без ти да си ни повикала. Г-жа Самота бе с теб, защото ти си имала нужда от нейното присъствие в този живот, за да научиш нещо. Дали си успяла или не, това ще разбереш горе, в Астрала.

- А ти, Любов?... – обърна се Нина към Любовта. – Ти къде беше през цялото време?

- Аз бях неотлъчно до теб, заедно с г-жа Самота. – Любов протегна ръка към сърцевината на Ниневия дух. – Но вместо да ме търсиш тук, както вече споменах, ти се оглеждаше в другите, мислейки, че ще ме видиш там. Любовта, Нина, отива там, където е отворено и се задържа там, където е чисто. За да получиш, първо трябва да отвориш и пречистиш храма си… а и да дадеш, нали знаеш.

Нина погледна отново надолу, към ръката на Любов след което вдигна глава и я погледна в големите ѝ красиви очи. Топлина се разля в духа ѝ.

- Това прозвуча малко като „пари при пари отиват“. – прекъсна ги г-жа Самота.

В този миг останалите 3 служителки на Астрала и духа на Нина я погледнаха озадачено.

- Какво? Чух го онзи ден от един банкер, от когото също не мога да се отърва… Той явно още не е стигнал до последния си шанс… – поясни госпожата.

- Ох, госпожа… това беше ни в клин, ни в ръкав… - пошегува се Съдбата.

Всички се засмяха задружно след което Нина, насърчена от Смъртта, тръгна подир светлината в Тунела. Когато се увериха, че душата се прибра у дома, 4-те дами извадиха листчетата си с имената на душите от тази планета, които трябваше да навестят в този ден.

Автор: Ваня Джонева - Soul Healer

© Всички права запазени.

Снимка: unsplash.com