Виртуално

Нови технологии, високоскоростен интернет.

21-ви век.

Свързват ни телефони, приложения, чатове…

Търся начин да се докосна до теб.

Искам да ти пиша. Но да започна…как? -

Изпращам ти снимка на глуповато коте.

Нищо не пиша. Чакам да отговориш.

Телефонът изписква. Скачам!

Смайли... Усмивка.

Отвръщам й с… усмивка.

Онлайн. Електронна. Напреднала емотикона.

А лицето ми – безизразно. Стомахът – свит.

Усмивка, зад която вилнее ураган от думи обвит.

За коя да се хвана? Не знам вече.

Но за която и да е, ще ме завлече.

(Не че отдавна не съм се завлякла…)

Толкова неща да ти кажа искам…

Но от страх не мога и се спирам.

Вместо това виртуално се усмихвам.

Ти ли си човекът? Не си ли?

За пореден път ли се захласвам по образ,

който сама си изграждам…

Фантазия ли си? Измислица?

В действителност кой си?

От плът ли си? Или и ти си виртуален?

Както и нашите разговори…

Мога ли да те докосна?

Най-вероятно не. Далеч си. Виртуален си.

…Минават часове. Чатът мълчи.

А в главата се бунтуват думите.

Имам въпроси стотици. Пукам пръсти.

Да ти пиша ли? Може би по-добре не.

Да не ти досаждам…

Лягам и пак чата проверявам…

Тишина.

Само две усмивки виртуални,

обгърнати в мълчание.

А дали щеше да е така,

ако бяхме само на ръка разстояние?

Затварям очи – образът ти пред мен стои.

Усмихвам се. Реално.

Но теб те няма да ме видиш ти,

защото ни дели цяло едно пространство. Виртуално.

Автор: Ваня Джонева - Soul Healer

© Всички права запазени.

Снимка: unsplash.com