Вяра

Родих се в тъмно, смразяващо време и първите години от живота ми бяха мрачни.

Бе суша. Земята бе пресъхнала и напукана. Виелици виеха, вулкани изригваха и лава помиташе всичко по пътя си. От време на време падаше дъжд, който така и не успя да напои Земята - изтощената, ядосаната, разсърдената. Слънце – не знаех какво е. Небето бе сиво по презумпция. Нямаше облаци. Само една голяма, безкрайна сивота. Единствено бесните светкавици, раздиращи небето, му придаваха страховит цвят. Беше студено. Толкова студено, че костите боляха. Горещината на лавата не можеше да стопли измръзналата от студа душа. По Земята не вървяха феи и добри магьосници, бозайници и птици. Нямаше езера, реки, потоци. Растенията бяха в легендите. Нямаше живот. Пълна суша, из която бродеха сенки. Зли сенки, духове - демоните на Омразата, Гнева, Отчаянието, Безверието, Алчността... Лазеха влечуги-сребролюбивци и чревоугодници. Надлъгваха се, разкъсваха се едни други и така оцеляваха – хранейки се от собствената си плът. Мразещи, мразещи себе си и всичко наоколо. Гневяха се. Биеха се. Самонараняваха се. Самоизяждаха се. Празни, неразбиращи, невиждащи. Неверници, слепци, глухи глупци.

И аз бях там, сгушена в една пещера. Изплашена, болна и страхлива. Приела, че това е животът и такъв трябва да бъде. Такъв го бях заслужила, мислех. Ако изобщо мислех над това. Бях заета. Толкова заета да бягам, да се крия и да се страхувам, че не знаех на какво съм способна. Демоните бяха обзели същността ми. Бях забравила, че съм създадена да творя. Да творя собствения си свят. Защото те ме бяха научили да се страхувам и да мисля, че съм като всички – сиво-черна, неспособна, копие на масата, част от една машина, създадена да работи за господарите.

Но един ден бяла животинка излезе от дълбините на пещерата и ми прошепна тайна забравена: „Бог“, каза.

И тогава започнаха земетресенията. Земята не се тресеше за първи път. Но този път беше някак различно. Събудиха се Огньовете на Унищожението и заедно със земетресенията започнаха да помитат всичко нечисто. Рухнаха каменните стени на Илюзиите. Влечугите се изплашиха и се разбягаха като обезумели. Демоните се разтрепериха за първи път. Не знаеха какво е това и как да го изплашат, разтревожат и прогонят. Започнаха да се карат едни с други, да се винят, да се сочат с пръст. Самопоглъщаха се, самоунищожаваха се…

Духаше, виеше, тресеше се, но ставаше топло. Сивото небе стана малко по-несиво и изведнъж… всичко утихна. Тишината беше оглушителна. Настана безвремие. Миналото и бъдещето се сляха в една точка – сега.

И тогава заваля.

Първо бе градушка от Избавление. Падаше като сребърни топки с големината на юмрук и удряше всичко със смъртоносна сила. Отнемаше съществуването на влечугите. А демоните изгубиха всякакъв контрол.

После дойде буря. Бяла буря на Пречистване. Изми мръсотията от Земята. Оцелелите от градушката влечуги се удавиха. Сенките избледняха. Черното и кръвта бяха отмити от лика на Земята… И се появиха цветове. Все още бледи, но цветове.

Накрая започна да вали дъжд от Смирение. Тих, пролетен дъжд. Понесе се мирис на свежест, на живот. Изпод останалото нищо, първи се родиха растенията. Малки, плахи, но зелени и живи. Носеха усещането за справедливост, за възраждане. След това се появиха насекомите и малките бозайници - плахи, но любопитни, жадни за живот. Колкото повече валеше, толкова повече Земята се съживяваше и облагородяваше. Даряваше всичко с еликсира на Щедростта и Великодушието. И валеше, и валеше…

И продължава да вали. Но за първи път излизам от пещерата, оставяйки тежките вериги на миналото зад гърба си. Прегръщам дъжда и се моля да отмие бръчките от лицето ми. Вали и може би още дълго ще вали. Но аз се чувствам лека и с всеки ден малко по-свободна. Чакам слънцето на утрешния ден. То ще донесе и новите дрехи от Мъдрост, с които ще покрия дълбоките белези, спомен от предишното ми Аз. А дотогава ще се радвам на дъжда, гушнала до гърдите си малката животинка, която донесе Любовта със забравената тайна. Малката светла животинка - нарекох я Вяра. Моята Вяра.

Автор: Ваня Джонева - Soul Healer

© Всички права запазени.

Снимка: Интернет